Повече няма да има петли

и цялото безмълвие е в бяло,

без вятър, който да ме разтопи

и неприкрито отегчено да раздвижи

ленивата румба на моята кръв.

Катранено е до самата ми основа

и бавно съхнат корените на сърцето,

оплетени във чужда тишина.

А бялото вали, очакването ми затрупва,

безкрайното очакване на твоите очи,

залепнали върху подноса от сребро

на вече непотребните ми спомени.

Заспивам надълбоко в преспите

на крехките си стъклени представи,

но някак подлавинно си мечтая,

да ме откриеш и после със целувка

да ме счупиш...

Лавинната ми кръв попива

в счупените ти сълзи.

Боли от нямане, боли,

моя любима химера,

рицарю на пепелта и нищото.

Дори и страх не съм,

въображаемо мое подобие,

бич мой,

паладин на сърцето ми,

стихотворение за масово поразяване,

сняг при снега ми,

клепсидра отмерваща

съня ми.

Пусни ме между световете си,

между нищонезначещите думи „обичам те”

не надничай.

Всичко ти дадох, дори и печал.

Давай да се събличаме,

докато светът е още цял.