Тъмно е, звездите тихо шепнат,

разкрива се пред тях света;

тъмно е, луната плахо стене,

съзирайки убиец в нощта;

очите ù всевиждащи роптаят,

сълза отронва се от бледия ù лик;

сълза прочуствена и жива,

сълза горчива за идващия мъченик.

Tой самичък е в безлюдната гора,

сам с приятел на четири крака;

приятел по-смел от Херкулес дори,

готов на всичко да го защити.

Приятел от нежност, преданост, любов;

отзивчив към неговия топъл зов.

Приятел верен, искрен и щастлив,

приятел истински и мълчалив.

Приятел от години при това,

 и в мъката, и в радостта.

 Да, приятел ще го наречеш,

 когато видиш в погледа горещ

 оназ вълшебна слънчева искра,

 оназ възвишена и мила доброта,

 която сякаш трае само миг,

 но оставя спомена велик.

Тъмно е, проблясва сребърно острие,

 убиецът, загърбил своето битие,

 се спуска с ножа срещу лая див,

 без да чува своя глас по-милостив,

 затрупан под покривка злост и плесен,

 тъй че пътят му да не е лесен.

 Заглушава го, потиска порива човечен,

 а оставя мотива недоизречен;

 кучето се хвърля, но пронизва него таз ръка,

 която злобата подхранва, злобата, жестокостта;

 тишината се изпълва с викове, със стон,

 започва сякаш новият студен сезон;

 а после всичко стихва в страшната гора

 и друга песен пеят птиците на сутринта,

 песен за загубената вече красота,

 песен за нещастията, за любовта;

 песен за отминалите вече слънчеви лета,

 за искреност, за нежност и за доброта...