Във мен останаха самотни брегове.

И костите ми, болно се разскърцаха.

Изсъхнах чак до пепел без море

и, като кал кръвта ми лепне върху дъното. 

Сънувам те, море! И се вълнувам. 

Тъй, както ти вълнуваш ги, поетите. 

В деня им. И във нощите, жадувани, 

да пишат за стихиите. Човешките. 

И някъде под есенното слънце, 

там дето зимата на прага се отръсква 

от скрежът по студените ѝ пръсти - 

ще капне мъничко море, замръзнало... 

И аз ще се замисля... Още помня го.!

Къдриците на тръпнещо спокойствие - 

вълните му, безспирно как се гонят 

до хипнотично за очите, удоволствие... 

А пясъкът? Ти помниш ли го? Лятото. 

Той топъл е дори и през декември. 

Защото помни влюбеното ято 

от хората и стъпките им с нежност. 

Сънувам те, море! И те мечтая. 

Ний, хората не страдаме без нищо. 

Загубили любов, човек и вяра, 

Морето щом загубим - губим всичко. 

И аз ще те написвам. (Още мога) 

Ще си измислям залези със нас. 

Морето или Ти? Не знам, за Бога - 

сте повод да съм влюбен във Бургас... 

Бездънно е морето. И безкрайно. 

И синьо е. Дори пред черногледите. 

То храни цветовете си от тайни 

на влюбените двойки и надеждите. 

Сега, да помълчим! Утихва болката. 

Шума не иде от подводните течения. 

Вълните не долюбват вълноломите. 

Морето ни обича по рождение... 

Danny Diester 

(Стихопат.)