Страхливо открадваш отнякъде слово,
от другаде строфа. По малко и скромно.
Съшиваш ги с бели конци. И готово!
А чуждата болка? Е, кой ли я помни.
Сияеш, блестяща наглед и перата,
ти – святкащи пъстри – пауница съща.
В очите на другите – все най-добрата...
Открадната болката – двойно се връща.
Поела си кръста си, с няколко чужди.
И жалко и смешно е. И ми се гади...
Запълваш на егото липси и нужди,
сама се изгаряш в измислени клади. ...