Как бързо отлитат годините – ято изплашени птици

                                                      от звън на камбана в зори.

                     Смях и сълзи – жалоните бяха на нашата младост,

                                                      а после изчезнаха някъде.

                     Смели мечти – звезди пътеводни, зовяха за подвиг

                                                      и бързо се скриваха в тъмното.

                     Може би ти, прагматико заклет, без порив и чувство,

                                                      идеал си на нашето време.

                     А ние пак в лабиринта познат тихо мъдруваме –

                                                      напред ли, назад ли, с кого, накъде?

                     Каква ли е тази цел и съдба – като сива скала,

                                                      в зори, все да чакаме изгрева?

                     Мечтите, смехът и сълзите ни – товар непосилен,

                                                      помете ги времето – съдникът.

                     Само гневът, като остър кинжал ни терзае без жал –

                                                      отдавна изсъхнали пънове.

                     Как бързо отлитат годините...