Вечер
... имаше вълшебна вечер
в друг живот, забравен днес
и любов способна – глетчер
да стопи със луд финес...
А сега?... Сега какво́ ли
правим тук?... Не зная сам...
А душата ми се мо́ли,
безнадежно, в празен храм...
Вятър духа... Тъй отдавна –
вече време е да спре...
Слънчев лъч последен бавно
гасне в сънното море...
Гледам в у́нес хоризонта –
как люлеят го вълни,
а душата ми самотна
прави: Опис на мечти...
Всички в него, както някога,
са под същите звезди,
тия дето ни увлякоха –
неразумно може би́...
Да, звездите пак са същите
и вълшебна вечерта,
но мечтите не се връщат
изгорят ли без следа...
... Всеки залез се смрачава
неизбежно във нощта –
хоризонта очертава:
граници в реалността...
Трябва занапред във нея
(новата реалност днес)
да останем да живеем –
скъпа, луднали от стрес...
... Да, звездите пак са тука,
но без „старите“ мечти
ще намерим ли пролука
зад граничните черти!...
Там където е запазен
о́ще „оня луд живот“,
в който нямахме ни празен,
ни в хазарта губещ ход...
Вечер... Искам си мечтите
и обратно младостта –
пръснати по ветровити
брегове́ в Безкрайността...
И момичето, което
(на сега забравен бряг)
във една подобна вечер
бе обвито с моя флаг“...
Как не искам да забравя
всичко преживяно там
със магичното: „тогава“ –
в залезния Океан!...
... А отдавна вече зная,
че реално и „отвъд“ –
тази вечер продължава
със заченатия път...
06.04.2021.
© Коста Качев Всички права запазени