Диханията на луната секнаха
и тя се облече в пелена от мъгла.
Свличаща риза на тъмна прокоба,
орисница черна почука с нога.
Смъртта на усмивките тягостна бе,
но те се пробудиха с вълчия вой.
От клетви ранени и с клетви живеещи,
копали гробове и спали до гроб.
Нозете издрани в пътеки безкръвни,
де устни до кръв о дървото се пиха.
Ранени, безумни, с копита протрити,
и бягащи, гонещи летния зной…
Обречено нищо и вечно сега,
от пламък изгаря звездите горещи.
То само от себе си ехтяло в тъма
и ехото носело в прашните вечери!
Заспиващо днес и бъдно сега,
горете и вледенявайте с усмивки словата!
Магия и стон, вой и стенание,
Прокоба и плач, глас, сподавен в ридание!
Бъди! Днес е повече, утре ще пееш!
Диви и проклинай, че слагам покров…
Заравяни спомени, отравяни трупове,
Тела… но споени за вечна любов!
© Криста Всички права запазени