Две крадливи свраки обикалят
по стръмната пътека на въздишката.
Сърцето ми е вечното махало
над въглена в безплодно пепелище.
Отмервам пози, все по правилата,
с каишка връзвам бясното си куче.
Дъга въртя с пергел, забит в земята.
Наздравици си вдигам – и без случай.
Какво да си говорим за спирачки,
за късните и ранните пчелици?
Медът оставя лепкав отпечатък
но – никога! – във моите зеници. ...