Закичил си с венци косите ми,
изплакал си ме
в дългите си нощи,
желал си ме
и си ме викал призори без думи
в несъществуващи земи
в които нямало ме е,
ала сега съм тук и всяка мисъл
в теб се преобръща,
като прераждане на сетива
обагрили се с тънките разцветки
на цялата природа,
избухнала в очите като пламък,
като пламък,
даряващ не само светлина,
а топлина човешка...
Така духът не мръзне вече
през нощите студени на зимата
сковала наште пръсти
и оживява в себе си - до пролетта...


Венците в косите не са от мастило,
ни от преброени звезди,
ни от свилите се в нас пространства,
ни от болка в гърдите,
ни от рози са,
ни от божури,
ни от малки четирилистни детелини,
не са и от сребриста паяжина
нито от платинени усмивки оплетени са,
ни от полуделите енергии на мисълта,
ни от страст ...
Венците изобщо не ги оплетох аз,
а нашите пътеки ги оплетоха -
в онзи миг, във който се прегърнаха,
тъй както се прегърнахме и ние.