28.11.2008 г., 23:51 ч.

Високо в небето 

  Поезия » Друга
535 0 0
Отлитаме,
хванати за ръце ангели.
Ето, вече времето не тече
и ето, порастват ни криле.
От тук градът ми изглежда малък.
Облак след облак...
Отделени от всичко летим.
Все по-ярка тази светлина.
На себе си вече нямам никаква власт.
Боже, каква височина!
Там долу е пусто и самотно без нас.

И още летим,
дали с теб губим контрол?
Без тела сме, но с души,
виждам вече твоя ореол
Дали някога ще ми простиш
или нека го оставим на небето?
Защо трябваше да идваш с мен,
не съжаляваш ли за което?
Животът не беше определен,
за да загинем толкова млади

Не спираме да летим,
(високо в небето)
виждам все по-близо тази светлина.
(добре, че си тук и ме държиш за ръка)
И времето спря от самосебе си
и крилата ни вече ни носят.
Докато ще летим всъщност?
И кога ще осъзнаем къде сме?
Така и не разбрахме истината:
(Любовта ни отнася и окриля)
убил ни беше мъжът ти,
на когото бяхме изневерили...

© Христо Андонов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??