Изкривените лица ... , и ограбени сърца!

Разпиляната сълза ... на хиляди зърна!

Пресъхнала уста в задушаваща зора!

                Крещи за помощта на отминалата я съдба!

                                . . .

-„ ... Виждам ...! По-добре ми е така! “

Зов за тишина в озаряващата тъмнина.

Но гърми и грачи настрана

                озлобена тя ...

                                оназ душа ...

И не ще да отговори за злощестите си ... собствени дела!

Ръмжи, гори и тряска ... –

                в просторните нивя.

Отрова черна хъска ... –

                в красивата снага.

                                . . .

Но дъждът проливен във нощта,

                във нея,

                                в есента,

                ще отмие със своите синкави пера

илюзията – романтично черна,

                затваряйки желязната врата!