Стенният часовник пак тупти безследно,
а звукът му рони се в човешката съдба.
Сякаш мъглата влязла тук е
безименна, наречена "безвредна".
Поглъща тя тленни ми слова
и сякаш ехото ме кара да глъхтя.
Белият ми цвят изпада в сивота
и в сивата мъгла се уча да живея.
Гръхотът на морния прозорец ехти
сякаш в ада се намирам.
Усещам как мъглата ме превзема
и във нея самси аз умирам.