Времето спря и отвори прозореца –
старата къща нощта да издиша,
бавно отряза с голямата ножица
дните, които ни бяха излишни.
Пусна завесата. Тръгна си, плачейки.
Спря се ядосано – беше объркано.
После отново роди се и сякаш,
всичко, което изгубихме - върна.
© Ивайло Цанов Всички права запазени