косите побеляха
слънцето изгря
птичките отлетяха
и ти с тях отлетя
вълните се блъскат
нервно в скалите
ръцете се отпускат
и допускат мечтите
миналото бясно се бунтува
като камък хвърлен потъва
и окото си спомня дори
и отново потичат сълзи
а сърцето се нервно вълнува
не допуска спомена стар
като пътник се силно страхува
и напада бедната твар
но побелелите коси се ветреят
и времето не може да ги спре
като влюбени които копнеят
в общо разбито сърце
времето враг е достоен
и напомня любимец покоен
така на удара връща с удар
а на болката с копнеж...
© Няма значение Всички права запазени
но не разбирам...
Ще си позволя да не коментирам, може ли?