yotovava (Валентина Йотова)
2626 22177
10.02.2024 г., 20:11 ч.

Вълчицата в мен 

  Поезия » Философска
609 12 27

ВЪЛЧИЦАТА В МЕН

 

Магия ли бе, сепнах се сама

във козината на прокуден самец?

Със скок се гмурнах в гъстата тъма.

А как се случи – даже спомен нямам.

 

Вълчицата в мен почна да расте –

на зъби, на бездушие и нокти.

От сянката ми стреснато щурче

преглътна сухо всичките си ноти.

 

Подгонена от лепкавия мрак,

луната спря – задъхана, на хълма.

И гарванът, политнал с дрезгав грак,

умислен, се опита да я клъвне.

 

Димеше в ноздрите ми клисав смог,

раздухван от препускащия вятър.

Аз вих. И пях. И плаках от възторг –

усетила вкуса на свободата.

 

И в мен клокочеше неистов бяс,

прегазил всеки дребен предразсъдък.

О, вълчи глутници, да бях сред вас

в пустинната и ледена безмълвност!

 

Преследвала бих в непосилен бяг

сръндаците из тъмното усое.

Човек не се ли ражда единак,

обречен да е чужд – дори сред свои?

 

Но в гърлото ми спря талаз от прах

и стегна – както плевел коренище.

Красиви далнини, ала сред тях

бях никой, който не очаква нищо.

 

И кожата си с нокти дълго драх,

и свлякох я – на дрипи и парцали.

Нима е свобода – немил-недраг

да скиташ вечно, без да те пожалят?

 

И хищника, и мръсния му лов

дълбоко скрих из мрачните оврази.

По-лесно ще си тръгна от любов,

а не да бъда жива, за да мразя!

© Валентина Йотова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??