Изгубих се в дъбравата... Нощта

застила плаща мрачен и студен,

и вятър северен на есента

разклаща клоните... Безброй листа

посипват се безжално върху мен.

В безумен безпорядък, в слепота,

аз падам на земята изтощен.

С последни сили се опитвам... Неее...

О, сетивата искрено ридаят.

В листата трудно влача колене,

погрешен път мечтата ми отне.

Не мога повече, това е краят,

да беше гибелта ми в бран поне.

Умирам сам, не е за мене Раят...

Сънувам ли? Отвъд ли съм сега?

Душата ми къде е?... В пещера?

Усещам тялото си, на мига

и чувам шум - подземна е река.

В ума си всичко как да побера?

Повит съм с мечи кожи. Как така?

Съдбата ли към мене е добра?

И идва тя... Коя е тя? Изглежда

загадъчно, сияе като жрица.

Блести тъй пъстро чудната одежда.

Качулката си сваля и поглежда

към мен с очите сини... Хубавица!!!

Излъчва несравнимата надежда.

Вълшебна има, златна огърлица.

Косите си разпуска дълги тя...

всезлатни са и кожата е бяла

и устните са с ален цвят - мечта.

Тих пленник съм на тази красота.

Говори ми, а сякаш е запяла.

Запалва огън с лека мекота.

Какво ли нежно в мене е познала:

" Намерих те в гората, беше сам!

Без сили бе останал на земята!

Желанията, мили, твои знам

и част от себе си на теб ще дам!

Душата ти ще бъде по- богата

и мен, помни го, ще намериш там,

където други ще са времената! " .

Събуждам се отново и се питам:

Прехвърлях ли се пак от сън във сън?

Защо ли в световете все се скитам,

но нещо ме подсеща с топъл ритъм

и чувствам го, и като сладък звън

привлича ме... Към нея аз политам,

че тя зове ме: " Твоя Муза съм! " .