Далечно ехо шепне на моето ухо.
Изгубен в обятията на тъмното море.
Потъващата ми лодка не ще удържи дъжда,
капчиците блестят, като образ на моята
душа.

Зная, че трябва да продължа да дишам,
но съзнанието ми потъва надолу и надолу.
И за момент едничък чувствам студа на дълбините.
И въздуха ми свършва, потъва моето тяло надолу.

Дали беше отчаяние или живот без надежда.
Поемах всеки удар като герой, но напразно.
Толкова много мили думи изрече,

но самия ти не повярва в тях.

Надявах се за момент и тогава изгубих надежда.

И аз обгърнах себе си в черно.
Нека тъгата напусне моето тяло.
Нека болката да отпусне моето гърло.
Нека светлината ме докосне и за един,
едничък, последен път, да повярвам пак.