Месечино, бяла и красива, в тази тиха ясна нощ
защо смълчана и самотна си всред звездния разкош?
Защо опечалена си и някак разтревожена и бледна –
та ти царица си – тъгата моя участ е, нали съм бедна?…
Сънят побягна тази нощ от моите очи горещи,
от проблеми и неволи, пламнали подобно пещи.
Блажена си, Луна, че твоят час настъпва чак тогаз,
когато стихнала е всяка злоба в дрямка, всяка страст.
Тишината потрепери и дочух откъм небето глас:
„О, хора неразумни, докога със този хленч от вас
ще проглушавате всемира заради дребнави грижи
и прения помежду вас за власт, пари и каузи злобливи?...
Не знам дали досещаш се и подозираш даже ти, човек,
как на себе си дължиш да бъдеш част от ненормален век,
изчистен до основи от любов, признателност и вярност,
защо се още чудиш, че светът е станал невъзможен хаос…
Докато пътувам в свойта златна колесница по небето,
очите ми са непрестанно вперени надолу, там, където
моята посестрима Земя тресе се в зла агония предсмъртна,
немея и недоумявам – как се този свят така умопобърка?!…
Пресъхна ручеят на любовта, навеки щастието се изгуби,
човекът търси го и дращи припряно с пръстите си груби;
в земята рови и дълбае, без дъх останал в своята надежда
отново изворът на радостта да бликне в неговата бездна.
Пръстта обаче ражда само преходност, измама, празнота
и мъчно е за хората да проумеят и повярват, че на любовта
живителният извор в таз безводна и изгубена планета може
единствено да ги спаси, уви, сърцето им заключено е ложе…
Преди време вятърът довя ми силна клетва за любов:
момче се вричаше през сълзи там, под звездния покров,
на колене мълвеше огнени слова пред своята любима,
окуражаваше я как взаимно ще надвият всяка тежка зима.
За жалост, любовта човешка олетява както полски цвят –
израства бързо, разцъфтява и красота донася в тоя свят,
но много скоро вятърът дохожда и го дръзко разпилява,
изгубва се за миг и вече даже местото му го не познава…
И ето, лятото отмина, изстина жарката му суха стъпка,
стопи се силуетът на младежа в листопада пъстър вънка,
зимата настъпи твърде рано, но прибежище и дом намери
в душата на девойката, пречупена от рухнали химери…
Обаче не тук свършва разказът ми за невярната любов,
макар измамна, тя донесе в този свят невинен плод –
дете роди се, ала още недокоснало на майката гръдта,
то свойта първа нощ посрещна на улицата всред сметта.
Сърцето ми тогава се пропука, рукнаха от мен лъчи,
най-светлият от тях пробуди на куче уморените очи.
То беше майка на дузина рожби – беззащитни, мили,
от грижи беше изхабена, но любовта й даваше й сили…
Дочула бебешкия плач, наостри тя ушите си в тревога,
изправи се и тръгна бавно, забравила за немощ и умора.
До бебето се приближи и с поглед влажен взря се в него,
тихо изскимтя, с език го близна и го понесе плавно, леко.
Скоро хората разбраха какво се беше случило в нощта:
на път за работа те се тълпяха пред кучка с нейните деца,
а между тях човешко бебе, затоплено от кучешка любов,
като с кинжал забиваше в сърцата за пощада своя зов…
Това видях аз в Аржентина, но с подобни случаи светът
е преизпълнен в днешно време и в мене вътре всеки път
по някое парче загива и светлината ми по-слаба става,
а ти ме питаш що била съм такава тъжна и смълчана…
Добре, опитай се на този фон картина друга да наложиш:
дете и майка и човек, но можеш ли да предположиш –
тук става дума за сърна със чедото си и пред тях – ловец,
разумно същество, което се нарича на природата венец.
През оня ден аз бях заспала, за да сбирам сили за в нощта,
ала в просъница ме гръм разбуди и рев на плачеща сърна:
ловецът бе прострелял хладнокръвно детето й така обично,
в тревата свлече се и кръв избликна и в миг застина всичко…
А сетне майката горчиво заридА, пронизана от болка люта,
побутваше с краче, с муцунка припряно рожбата си скъпа,
към небето своите очи големи простираше и викаше и пак
над рожбата навеждаше глава и сякаш питаше – защо и как?!...
Ловецът в оня миг бе станал също камък – застинал, онемял –
съзрял сълза огромна в угасналото майчино око, той цял
се като лист разтърси, пушката изпусна, докато отсреща тя
го гледаше и сякаш казваше: „Детето ми, животът ми умря…”
И се завтече той и с всички сили бягаше по урвата надолу,
ала преследваха го майчините вопли там отново и отново...
Оная нощ пък аз отказах да запаля светлина във небосклона,
зад облак скрих лицето си и тихичък дъждец посипа склона.
Защо постъпвате така, кажете ми, какво ви тласка към това
без чувство да погубвате чрез смърт и болка тези същества,
които носят в себе си послание от друга ера, други светове
и толкова любов, каквато таз земя не би могла да побере?!...
Тъй както всичко виждам от небето, аз на тоя свят не знам
да има на човешкото приятелство и преданост мемориал,
за разлика, в Япония на гарата Шибуя е излята специално
статуя на куче, що на господаря си до смърт остана вярно.
Историята се разви в началото на миналия век, ала за мен
ще остане вечно жива, връщам се към нея всяка нощ и ден...
Оная обич всеотдайна между куче и човек безспорно беше
същинско тайнство, със което неусетно времето летеше…
Кученцето се наричаше Хачико и всяка утрин до оная гара
с настроение и плам потичваше, за да съпроводи господаря,
понеже ежедневно той пътуваше по служба до града голям,
а вечер се завръщаше и Хачи пак намираше да го очаква там.
Щом съгледаше стопанина си, то се втурваше със радост,
един връз друг се хвърляха и гушкаха се с крайна сладост,
после тръгваха задружно и по пътя много тичаха, играха,
нощем често пак събираха се и един до други кротко спяха…
Така летяха дните в приказна омая, ала за голяма жалост,
неусетно се промъква облакът за всяка светла жизнерадост…
Привечер веднъж Хачико отново чакаше на пост във пет,
ала вратата на чакалнята не се отвори от любимия човек…
Смъртта откъсна в ледената си прегръдка обичното лице
на господаря милостив и щедър и топлите му ласкави ръце
повече не потърсиха Хачико, за да го прегърнат и погалят;
осиротя нещастното, за детството му слънчево настъпи краят…
Загубата на приятеля за Хачи беше свършекът на всичко,
животът му се преобърна и светът изглеждаше различно,
в очите му угаснали единствено навремени проблясваше
пламъчето на надеждата, което го от смърт спасяваше…
Той всеки ден на гарата дохождаше и със очи големи
поглъщаше тълпи от хора, влакове кънтящи, одимени
и тревожно взираше се в тях, за да не пропусне оня миг,
когато през вратата ще надникне безкрайно чаканият лик.
Ала той не се явяваше и Хачи не намери смисъл у дома
да се завръща повече без своя господар и точно затова
избра на гарата да пребивава в студ и пек и в самота –
животът му крепеше се всецяло на надеждата и любовта.
Така преминаха годините и Хачи промени се, остаря,
а бяха десет минали, откакто без другаря си осиротя.
И ето, че веднъж, тъй както бе положил на снега глава,
унесен в блянове по хубавите дни, го намери там смъртта…
Чудя се – кое човешката природа прави тъй жестока,
цивилизацията днес я тласка твърдо в гибелна посока.
Нормално ли е, питам, за човека силата си да прилага
върху слабите на този свят, а да се сърди, щом пострада?!...
Щом има сили в тялото, не мисли що е страх и скръб,
без угризение и чувство причинява лесно болка, смърт…
Така в България съвсем наскоро и без всякаква причина
злодей остави живо куче без крака, разтърсваща картина!
Добре, че има още хора – благородни, жалостиви и добри,
те тутакси се отзоваха на стенанията и макар като преди
да не можеше нещастното да стъпи на отсечените си нозе,
то благодарно бе – сълза търкулна се по влажното носле.
Разбира се, тогава също много упреци се чуха от човеци,
злонамерени, себични, украсени, но бездушни кат’ ковчези.
Те сърдеха се, че любов и грижи се раздавали напразно –
на животни, не на хора и това било скандално безобразно…
Забравят и не осъзнават тези хора, че на любовта човешка
„количеството” никога не свършва, а нараства и е грешка
да се смята, че обичайки животните, към хорските беди
човешките сърца небрежни са – едно от тях за три тупти.
Престъпление не е, когато обичта ви стопля всяка плът,
но осъдително е, щом отбягва тя различното и всеки път
го бичува като недостойно, маловажно и с това критично
се изражда постепенно в равнодушие и злост към всичко.
И ето, че животните отново примери ви предоставят,
многобройни са историите, дето всяка нощ разправят
звездите помежду си в ясното небе, докато вие спите
или за ядове безсмислени напразно се главоболите.
Нужно ли е да разказвам за осиновеното хипопотамче
от столетна костенурка, дето толкоз странното сираче
прие като дете от своето семейство, след като цунами
завинаги отряза връзката му с другите хипопотами?!...
Това се случи в Кения, докато във Южна Каролина
приятелство щастливо свърза два различни вида –
куче и орангутан, скрепени в необикновена дружба,
споделят и игри, храна и всичко, що за тях е нужда…
Умората ми е голяма, а тъгата по отминалото време,
когато хората по-благи бяха, се засели вътре в мене…
А ти ме питаш що била съм такава тиха и смълчана,
като че за щастието и разкоша съм завинаги венчана.
Природата се измени и нощите не са каквито бяха –
раздирани от дискотечен вой и суетна хорска врява,
за мене няма миг покой и ако любовта съвсем изтлее,
ще се взривя и моето лице като главня ще почернее…”
гр. Русе, 18 декември 2010 г.
© Ева Георгиева Всички права запазени