Седя на балкона на моята стая,
вятърът свири красиви куплети.
Как слънцето само блести и огрява
пасажи от моите минали и топли моменти.
И в миг развълнуван си спомням за всички,
приятели,
дружки
и красиви съученички.
И бала си спомням,
и дългите нощи,
купоните бесни,
игрите разкошни.
И спомням си имах планове живи,
мечти тъй реални
и постижими.
Мечтах да обичам и да бъда обичан
и надежда таях аз да бъда различен,
известен,
красив,
богат
и отличен.
И седя на балкона на моята стая
и гледам навънка живота кипи.
В миг неусетно започнах пак да желая
да сбъдна моите детски, невинни мечти.
Аз мога да стана известен си казах,
например актьор, а защо не и спортист.
Или в театър на сцена красив ще сияя,
или в зала ще трупам победи в актив.
Ах колко красиво ми стана,
ах как замечтах се безспир
И ето казавам си: - Аз мога, искам, желая!
- Ще сбъдна моите детски мечти!
Но тогаз от сумрака на моята стая,
изпод пердето от бежов стаен,
силует на родител разплакан
дръпна железния стол из под мен.
И прошепна ми тихо в ухото
с глас нежен и леко смутен:
- Мечтай си, дете мое мило,
надеждата твоя не ще избяга дори и от мен.
За всички онези невидими, но съществуващи в сумрака на своите стаи. Аз знам че сте там!!!
© Пи Мор Всички права запазени