Забравил вятърът
навярно,
как грабваше ме
в шепите си - сито.
Отсяваше дъжда
и неуморно
пресичахме
посоките със него.
Забравил е
как галеше косите
и как ми шепнеше
"обичам".
Високо в синьото
над хребетите
прегръщах го...
а днес сънувам.
Затъкнаха се
облаците сиви
без моя вятър луд,
да ги разбули,
защото просто
ме забрави...
и все вали,
вали, не спира...
© Евгения Тодорова Всички права запазени