Зад бездушните сгради от грапав бетон,
посивели от скуката, пита с години,
изтъркаля се слънцето, жълт медальон,
инкрустиран с рубини.
Над далечната линия малко поспря
и, оцапвайки с руж небесата лениви,
се опита да влее от свойта заря
и в сърцата им сиви.
Те дори не повдигнаха вежди с мотив,
че са виждали номера пъти хиляда.
Но, когато си влюбен, светът е красив
и вселената – млада.
Делтапланер откриваш във всяко перце,
нотна стълбица, мислиш, е пътят на влака,
всеки залез следиш с разтуптяно сърце,
като цирков спектакъл,
и, угасне ли яркият дневен фенер,
възцари ли се нощ под небесната тента,
елегантен намираш костюма ѝ чер
с млечно-бялата лента.
И, обърнал нарочно глава настрани,
пренебрегнал безбройни звезди-хубавици,
се потапяш, подобно гмурец в дълбини,
в две искрящи зеници...
Да, и аз дъх поех и се гмурнах на лов
за корали, седеф, и за перлени миди.
Но на дъното легнал бе звярът на Йов,
гълтащ, който го види.
© Тошко Всички права запазени