Кога нещата се превърнаха в това,

което виждаме само през слънчевите очила?

Кога оставихме лятото да си отиде,

макар че топли още са сърцата ни?

Защо пламтят при среща всеки път очите ни?

А думите се губят в тишината.

Каквото имахме да казваме,

дали си казахме?

Или спотайваме надеждата, от векове позната!?

Страхуваме ли се от неизвестното?

От сянката, в която бродят четири крака

и две ръце,

преплели пръсти, се движат заедно, дори във мрака.

Готови ли сме да пораснем?

Да бродим заедно в преспата

и да напишем после заедно на пясъка:

“не се страхувай, че и аз ще те оставя,

защото ето, аз съм с теб”.

Да преживеем не само лятото,

но и да живеем всеки следващ ден

на новия сезон

с очила, но без защита.

Защото не се страхуваме,

че слънцето ще грее в нас.

Сапунено сериалче… хммммм.

Това съм аз…

Позна ли ме?

Усети ли лъжите си в редовете с въпросителна?

Не може да е истина това, че всичко е било лъжа.

Така лъжата превръща се в истина.

А ти ми обеща, че ще си истински...

Какво си ти?

Не искам да приема, че си поредната за мен лъжа.