Камък бях, вграден в стената

древна на незнаен храм.

Кралят Марко ме запрати –

над гори, морета – сам.

Там, където ме държеше – 

вдлъбната следа от длан.    

Силен Марко, силен беше

и с размах на великан!

Хората си построиха

от плътта ми свят оброк

и на Бог се поклониха –

аз потънах в сън дълбок.

Ала нещо ме тревожи –

чувам скърцане и стон.

Щом очи отворих, Боже,

вместо Теб – видях Мамон!

На площадката под мене –

паст – под златно макраме,                    

хора, чинно наредени,

горе – надпис: А-Те-Ме.

Що за чудо? Де е Марко?

Шарколия? Де е Бог?

Някакъв юнак от парка

иде с тротинетка Vogue.

Нежели ще има битка?

Дръж се, истукан, мълвя.

Момъкът протегна китка,

сведе буйна си глава

и безропотно я пъхна

право в змеевата паст.

Жар оттам метална лъхна,

чу се дъвчене в несвяст.

Ах, левентът ни погина,

си помислих съкрушен.

Под ужасна гилотина

без глава остана, в плен.

И дори не се опита

с тази твар да се срази –

и не гъква, и не рита…

Камъка ще просълзи!

Тъкмо да заплача, гледам –

звярът момъка откри.

Погледът му – жив и ведър,

а в ръцете му – пари.

Яхна свойта тротинетка

и запраши яко дим.

Явно бе и той на сметка!

Змеят ящен – невредим.

А народът се не плаши –

мирно чака своя ред

да нахрани звяра страшен

и да продължи напред.

Що за време, що за нрави,

се почудих. Що за власт –

в храм търговци да оставиш?

И от него аз съм част?!

Третото стихотворение, което участва в конкурса на издателство „Библиотека България“ „Вие пишете, ние четем“2024 с тема „Монолог на хвърления камък“, и не спечели награда.