Тръгвам бавно и никак не плача,
плаче само разбито небето.
Мокър куфар с илюзии влача,
дъждобран, вече също решето.
Дълги бяха прелютите зими,
пролетта не пропука недрата.
Впили бяхме филизи раними
в мразовитата твърд на земята.
Тръгвам бавно и корена влача -
вече чужд е, а беше си моят.
Махаш вяло, наникъде крачиш.
Слага края ръбът на завоя.