Какво ли мога повече да кажа?
Душата ми смирено онемя.
Очи свалих надолу към паважа
и с тиха вяра
Господа зовях...
Минаваха лицата
от екрана -
известни,
овластени
с тежина,
а някъде оттатък тротоара
едно дете
протягаше ръка...
А храмът беше празен
откъм хора.
Свещеникът раздаваше
Любов,
но ние я очакваме
на двора,
пред църквата,
във светския живот...
Раздаваше
служителят на Бога
Спасение,
Надежда,
Топлина,
но храмът беше празен
откъм хора...
Душата ми смирено онемя...
© Руми Бакърджиева Todos los derechos reservados