4.11.2008 г., 21:01 ч.

Душата ми смирено онемя 

  Поезия
725 0 10
 

Какво ли мога повече да кажа?

Душата ми смирено онемя.

Очи свалих надолу към паважа

и  с тиха вяра

Господа зовях...

Минаваха лицата

от екрана -

известни,

овластени

с тежина,

а някъде оттатък тротоара

едно дете

протягаше ръка...

А храмът беше празен

откъм хора.

Свещеникът раздаваше

Любов,

но ние я очакваме

на двора,

пред църквата,

във светския живот...

Раздаваше

служителят на Бога

Спасение,

Надежда,

Топлина,

но храмът беше празен

откъм хора...

 

Душата ми смирено онемя...

 

© Руми Бакърджиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Храмът е в душата... Поздрав, Руми!
  • Браво, Руми!
    С индулгенции не става...
  • Поздравления, Руми!
  • Тъжно е, но не можеш да дадеш на някого нещо, което той не желае да вземе.
    Прекрасен стих! Поздрав!
  • !!!
    Олтара е в нас, Руми!Прегръдки!
  • Руми, и аз прочетох. И онемях ...
  • Красиво! Немият знак на душата ти /позволи ми на "ти"/ отеква в сърцето! Дано дочакаме храмът да се изпълни! Поздрави!
  • Много хубаво!
  • Така ми се иска някой нещо да направи... Стига само сме констатирали, че никой нищо не прави. Няма ли герои в тая шибана държава, а? Еххх...
  • Любовта е вътре в нас!
    Дано никога не очакваме от някокого да ни бъде подадена!
Предложения
: ??:??