Като Вечерница

28 dic 2004, 19:56

Poesía

1030 0 0

Не ни остава никакво къде:
скритото поле ни мами.
Обръщам се към теб -
посърнал стрък трева,
а ти си вече книжно слънце
в сивото отгоре.
Ключът е тук и там,
навсякъде,
ненужен.
Защото съм препълнен с широта
и виждам в теб зелено само.
Ти, влюбена в красивите петна по пода,
останала си в чуждото съзвездие.
Когато свършва смисълът,
а устремът остава,
предвечният ми ужас знае:
и другият никой ще дойде.

Не съм това, не съм сънят
на слепите пространства.
Но все по - близо са
студените листа на немотата.
Околното е цялата ми тъкан;
аз - самият му разпад.
И ти из не-света ми -
залязъл светлоносец
в насладата на своя плесенясал здрач.
Но аз съм още вярващ -
в смарагда
на остатъчното твое съвършенство.

Свързани произведения

Comentarios

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.