В деня, когато ми просветна,
пред мен не виждах хоризонт.
От сълзѝ сдобих се с късогледство.
Самотата си превърнах в дом.
Не виня за разрухата никой,
нито някой за мойта съдба.
Даже Господът трижди ме вика,
(на инат още тъпча пръстта.)
А пък днес се оплаквам посърнал,
като грешник приклекнал за прошка,
вместо в твойта душа да потъна,
пак подлагам гърба си за нож...
Този навик е тежка угроза,
предизвестник на дълга тъга,
дето вдишваш на глътки - тормоз
и издишваш със болка - вина...
Не плачи за надеждата. Няма я.
И какво, че приех любовта?
Който вярва в последния пламък,
нему първи изгаря свещта...
©тихопат.
Данаил Антонов
29.01.2024
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados