Мама ме събуди с парче пай и чаша горещ шоколад. “Хайде, Джон, ставай! Да видим какво има под елхата, а?” Мигновено скочих и се отправих към долния етаж на малката уютна къщурка в Лонг Айлънд, още по пижама и сънен. Дядо Коледа очевидно се бе справил с курабийките и млякото, които му бях оставил на масата, заедно с инструкции какво да ми остави под елхата. Тя беше много красива – цялата окичена с играчки, лампички, гирлянди и сладки, а на върха се беше поместило ангелче, държащо Витлеемската звезда.

Радост заливаше детската ми душа, тръпнещ в очакване да разкъсам безмилостно опаковъчната хартия и да достигна до подаръка ми. Радост се усещаше и в сърцата на родителите ми, очевидно доволни от себе си. Те все още не знаеха, че знам.

Картината се промени. Мама и татко се караха. Баща ми беше подивял и викаше, а мама плачеше, закрила лице в шепите си. Опитвах се да не слушам, но крясъците бяха много силни. Те сякаш изобщо не ме забелязваха, бяха напълно погълнати от кавгата.

Далечният писък на падащ снаряд ме събуди. Първо чух безмилостния му крясък, а след това някой извика :

- Артилерия! Никой да не мърда от окопите!

Взрив. Оглушителен трясък. Запуших ушите си с длани и стиснах очи. Смъртоносната градушка започна да се сипе навсякъде около нас. Хвърляше пръст и шрапнели без милост, без ред. Лежах в окопа, примрял от страх и не смеех да помръдна и на милиметър. Заля ме топла вълна и отворих очи за да видя, че окопът беше изплискан с кръв, както и аз самият, а до окопът лежеше разчекнат, разкъсан и, най-вече – мъртъв, сержантът. Горкият нещастник явно не успял да се добере до дупката навреме. Бяхме абсолютно откъснати от останалата част от ротата, а мунициите бяха лукс. Не издържах и повърнах, а устата ми, сякаш сама, повтаряше “Господи, помогни ми, Господи!”. Чувах викове и крясъци, взривове и свистенето на падащи снаряди. Тази проклета джунгла беше последното място, на което ми искаше да стана на парчета.

- Джон! Ей, Джон! - чух някой да вика. Гласът сякаш не идваше от тази реалност. Две ръце ме сграбчиха за раменете и ме разтресоха бясно. Лицето на Фред изплува пред погледа ми. - Съвземи се, кучи сине! Заради скапаната ти кататония ще ни разтрелят като песове! Хайде вземи се в ръце бе, скапаняк, виетконгците ще ни ударят всеки момент, мътните те взели!

Чувах го, но не го разбирах. Осъзнавах, че съм в шок, но не можех да сторя нищо по въпроса. Просто го гледах в недоумение и чаках снаряда, който ще удари окопа ни и ще ни направи на кайма. Топлината в гащите подсказваше, че пикочният ми мехур си е позволил своеволието да се отпусне без да ме предупреди. Фред явно схвана, защото ми зашлеви страхотен шамар, който изплющя почти едновременно с взрива на поредната бомба.

- Сънувах, че съм в къщи. - казах му, освен още гледащ като дебил.

- Провери карабината. Ако не е пълна до горе с куршуми – зареди я. Не си в къщи, но бързичко може да те върнат в дървен костюм ако не се окопитиш.

Артилерията не показваше признаци да се кани да спре. Снарядите валяха като дъжд, заедно със шрапнелите. Не спирах да се моля, но поне успях да възвърна контрол над опорно-двигателната си система. Проверих карабината, модел М-16, която беше пълна и отново зачаках. Много добре знаех какво следва. Пускаш няколкостотин бомби по главите на врага, те се насират няколко пъти в гащите, а после ги прегазваш докато са още вцепенени. Клише...

Обстрелът приключи. Освен сержантът нямаше други жертви. Само едно момче, Майк май се казваше, беше улучен от шрапнел, но нищо сериозно. Отново се възцари тишина, докато барутнят пушек се разнасяше злокобно над джунглата. Свалих предпазителя на карабината.

- По дяволите, Джон... Пак ни се размина на косъм. Помниш ли миналия път?

- Помня. - по време на миналия обстрел успяха да улучат десет окопа – двадесет мъртви, смазани на парчета от проклетата пищяща смърт.

- Шибаняците от щаба трябваше да са ни прибрали преди три дни!

- Знам, Фред. Обаче не са. Сигурно не им се рискуват задници, за да помогнат на петдесет обречени нещастника. Здраво сме го загазили, приятел.

- Не мога да повярвам, че се забъркахме доброволно в тия лайна, мътните ме взели!

- Ти си се забъркал доброволно. Аз получих повиквателно.

Фред отвори уста да ми отговори точно когато започнах да се чуват изстрели, очевидно по наша посока. Някой изкрещя “ВИЕТКОНГ !” и адът започна. Копелетата нямаха брой. Изникваха от джунглата като проклети призраци, щикове на калашниците, обезумели викове, безреден огън. Вдигнах пушката и започнах да стрелям. Нашият окоп беше някъде към средата на морето от дупки, така че изобщо не си правех труда да се крия, освен за да презаредя. Картечният огън отекваше като тракане на шевна машина, само дето беше сто пъти по-оглушителен. Някой крещеше заповеди, но тя биваха удавяни от изстрелите. Пушекът се вдигаше безспирно, чуваха се експлозии, за които сметнах, че принадлежат на осколъчни гранати, с каквито вече не разполагах. Цялата ситуация ми се стори много безнадеждна, виетнамците бяха поне сто пъти повече от нас. Не мислех, че дори имаме толкова муниции.

Когато се прибрах в окопа за пореден път за да презаредя, установих, че имам още само два пълнителя. Вече приех факта, че скоро ще бъда набучен на някой щик, или пък че ще получа куршум в главата, но някой извика :

- Идват! Небесните Ангели идват!

Въздушни подкрепления. “Време си беше, мътните ви взели!” Първо едва се чуваха, а после – съвсем ясно – рева на реактивните двигатели, на нашите спасители. Прелетяха над главите ни и изчезнаха – всичко стана за части от секундата. Седем самолета обсипаха полето около нас със напалмови бомби. Бяха като божието наказание, стоварило се върху главите на виетнамците. Тъпанчетата ми допълнително заглъхнаха от рязката промяна в налягането, предизвикана от огнения ад, но добре чувах виковете на врага, докато телата им бяха обгърнати от огнените езици. След минути отново се възцари тишина, нарушавана само от пукането на напалма.

Стоях в окопа, дишах тежко и не можех да продумам. Очевидно някой бдеше над нас, някаква по-висша сила сигурно, ни беше спасила задника. Дадохме петнадесет жертви и двадесет ранени. Фред също не можеше да продума, просто гледаше невярващо към мен, а накрая ми се усмихна. Каза нещо от сорта на “Честито, късметлийко!”, но ушите ми не функционираха като хората, така че не съм много сигурен. Това, за което съм сигурен е, че свързочникът успя да установи контакт със щаба, от където ни дадоха координати – мястото, от което щяха да ни приберат. Трябваше да се движим бързо, преди виетнамците да пробват още една атака, която със сигурност щеше да ни довърши. Всеки взе по един мъртъв другар на рамо, дори някои от по-леко ранените, и тръгнахме.

Мястото не беше далеч. Представляваше обширна поляна под билото на планината – там, където ни бяха отрязали. Сега само трябваше да изчакаме хеликоптерите. Свързочникът уведоми щаба, че е добре въздушната кавалерия малко да се поразмърда, нещо от типа на “Безопасно е, но бързо може да се стъжни, така че си размърдайте задниците, иначе ще ни направят всички дружно на пихтия!” Един от ранените издъхна. Беше пищял през цялото време, разкъсана феморална артерия и откъснат среден пръст на лявата ръка. Бях му инжектирал морфина ми, но това не спря крясъците му. Притеснявах се, че виетнамците са ни чули и сега идват да ни разкъсат, което се оказа вярно.

Стояхме приклекнали сред тревата, инструктирани да нагласим карабините на единична стрелба, и вече здраво се изнервяхме. Повечето бяхме омазани целите с кръв, воняхме на смърт, урина и лайна, но бяхме нащрек. Вече се чуваше тракането на хеликоптерните перки, когато Фред получи куршум в корема и адът се възцари отново. Изстрелите идваха от гората, така че фокусирахме огънят натам. Врагът не се виждаше, прикрит зад растителността, но стрелбата му го издаваше. Целият отряд започна да хвърля осколки и да стреля като обезумели, докато свързочникът крещеше “Тук са, тук са!!” по радиото и получи куршум право в главата.

Хеликоптерите започнаха да се снижават, някой от тях отвръщаха на огъня, направо разкъсваха дърветата на големи късове дървесина. Виетнамците явно бяха подготвени, защото започнаха да сипят противотанкови ракети по тях. Сигурно бяха засекли комуникациите ни, мислех си, докато на глас крещях “Шибани кучи синове, мрете!” Артилерия заваля отново около нас, но този път нямахме окопи, в които да се крием – бяхме пътници, общо взето. Чувството на обреченост ме обля заедно със струйката урина в гащите ми. Вече не можех да преброя колко пъти съм се напикал.

Последното, което си спомням, преди адът да приключи за мен, е кацналият хеликоптер и картечарят, който ми крещеше и махаше. Разбира се, не чаках втора покана, а спринтирах към него. Това бяха поне 300 метра кръстосан огън и артилериен обстрел, но алтернативата не беше много по-добра. Почти бях стигнал, може би малко по-малко от половината път, куршумите свистяха около мен, снарядите се пръскаха навсякъде, когато улучиха един от кръжащите хеликоптери право в двигателя. Машината започна да се върти бясно и да пада, удари се в земята и стана на кълбо огън с оглушителен трясък. Перката му се откъсна и полетя право към стъписаната ми физиономия. Помислих си “Край, сега ще стана на две”. Както когато кола идва към теб – почти те е ударила, а ти стоиш и я гледаш тъпо. Не помръдваш, живота ти не минава пред очите ти като на лента, защото си прекалено уплашен за да мислиш. Така че почувствах когато перката почти беше стигнала до мен. Стиснах очи, напиках се за пореден път и чух непогрешимият, адски звук на взривил се малко пред мен снаряд. Веднага след това всичко потъна в мрак.

Не знам след колко време се свестих, лежащ в болница, но не си усещах краката. Може би защото ги нямаше. Докторът ми обясни, че снарядът е спасил живота ми, отклонявайки смъртоносният полет на перката, но шрапнелите откъснали краката ми малко под коленете. Бил съм изключителен късметлия, че картечарят от хеликоптера скочил да ме прибере, рискувайки собственият си задник. И най-вече, че не съм изкървял, докато стигнем до полевата болница.

- Късметлия си, момче! - каза ми докторът и се разсмя, а аз не издържах на шока и припаднах.