***

      Не му отне много време, да намери дюкяна и търговеца. Не му се наложи да плати и много за талисмана. Разпери криле и полетя обратно към магическият хан, а дрънкулката сгряваше с топлина дланта му. Да, Елиасиил усещаше силата на любовта вплетена в чародейският медальон. А чувствата, които го завладяха, сгряха дълбочината на ангелската му същност. Нахлу през стената на ханът и прибра крилата си.

   - Значи това е вонящият на перушина, с който си се въргаляла изменнице! – стържещият глас опари съзнанието му. В малката стая, където би трябвало да се намира само неговата малка Адска чародейка беше пълно с демони от най-висшите кръгове на Адските порти.

   - И не само си се въргаляла, но си създала и това…Това… - отвращението в гласът на Ктийла, накара кожата на Бистрас да настръхне от огнени езици. Половината Адско воинство начело със най-злата  и сестра се беше изсипало неочаквано в пространството. Бистрас тъкмо се пробуждаше, защото нещо нежно и топло пърхаше и се галеше по скулите и. „Това”, както сестра и нарече малката пулсираща топка с преливащи цветове беше меко, топло и красиво. Когато Небесният се материализира, то изсвистя и се прилепи до него, сякаш го познаваше.

   - Както виждам, фамилията ти се е затъжила за теб. – гласът му беше режещ и студен, а очите му не я поглеждаха.

   - Не съм ги викала! – яростно се възмути тя. Все още беше наметната с дългата му риза.

   - Разбира се, че няма да ни поканиш! – ехидно се изсмя Ктийла. – Та ти избяга от Адските порти и наруши забраната да навлизаш в други светове без разрешение. И както виждам си нарушила не само нея. Винаги си била слаба, също като човешката си родилка.

Бистрас се присви несъзнателно и затвори очи. Всяко споменаване на майка и я караше да изпитва силна болка. Осъзна, че никога няма да открие талисмана и да я види отново.

   - Пернати, поне ти трябваше да знаеш, че видиш ли Адска дъщеря, по-добре я изпепели с огъня си, отколкото да се забавляваш с нея! – приближи се червеното лице на Ктийла към  Лицето на Елиасил.

   - Внимавай! – извика му Бистрас, но беше твърде късно. Елиас усети как камъкът намиращ се в средата на крилата му, бе откъртен. Силата му на Небесен ангел започна да се оттича от него. Но това, сякаш не го притесни. Той беше зает да мисли за талисмана, който стискаше в ръката си и който пулсираше сега силно, както и за рошавата мека топка светлина, която незнайно защо, той чувстваше близка и някак част от себе си.

Чу се трясък и още двама ципокрили нахлуха в стаята, бутайки пред себе си висок и рус мъж и малка рижава жена. И двамата бяха хора и двамата голи.

    - Сега я втасахме, Ваше Подземничество! – познат глас изсъска срещу Бистрас. Живите очи, дългата рижава коса и гласът и бяха познати.Твърде познати.

      - Огънче!? – с изумление извика Бистрас.

     - Ако съдя по вида ти и миризмата…Ти трябва да си духът пазител на този тук…Дух човек? Какво принизяване само! – разсмя се ехидно Ктийла и махна с ръка. – Прибираме се! Всички ще си понесете наказанието в Адските порти! А това светещото го хванете в огнена клетка.

      - Не! – изръмжа Елиас. – Тя ще дойде сама, там където сме и ние.

Очите му най-накрая срещнаха тези на Бистрас и само секунда след това ужасът я завладя с пълна сила.

***

     Тя все още не можеше да осъзнае, какво и каза той. „ Тя е наша!” – това кънтеше през цялото време на полета им към Адската земя. Бяха отнели кристала му, а небесните му сили изтичаха, оставяйки прозрачна и бързо изчезваща следа в пространството. Малката светеща топка, наистина тръгна с тях, сгушена на рамото на Небесният. Нейният Небесен. Бистрас не знаеше какво да мисли, какво да прави. Движеше се заедно с Адското сборище. Веригите горяха краката и ръцете и, затягаха се около шията и. Имаше нещо, което, обаче пареше още по-силно. Гривната, която сама беше направила от камъчетата, оставяни и за всяка година отброявана до нейното пълнолетие сега  тлееше и щипеше на единият и глезен. С приближаването до Адските земи нещо назряваше в дълбочината на демонската и същност, но то сякаш избухна с преминаването на Портите.

            - Хвърлете го в Адската бездна, а изчадието им, ще го последва! – изрева победоносно Ктийла.

            - А Полупринцесата? – любопитно запита един от другите демони-воини.

            - С нея аз ще се занимая. – застърга гласът на сестра и.

            - Не би посмяла! – извика изведнъж Бистрас срещу пламтящите от злоба зеници на Ктийла.

            - Че кой ли ще ме спре? Ти ли малка човечке? Ха! Не притежаваш нищо от Адската ни същност и си неспособна…Знаеш ли какво става с родените като теб, дръзнали да се появят в Адските земи? Знаеш ли? – изкрещя и в лицето Ктийла. – Умъртвяват се в Пещите на Ада. Ако не беше израснала в Човешките земи, никога не би стигнала до това, което си! Отдавна щеше да си пепел…

            Ктийла спря, след това махна с кокалестите си пръсти.

            - Хвърлете ги! Ще имам достатъчно време да слушам ревливите ти думи, скъпа ми полусестрице! – изграчи тя и се стовари върху червен каменен трон.

            Бистрас нямаше време нито да мисли, нито да се поддава на чувствата си. Гривната на крака и прогаряше кожата и, а дълбоко в нея нещо запращя. Очите и сякаш в транс проследиха как двама демони награбиха Небесният и го запратиха във врящата бездна на Ада. Малката топчица полетя след него.

            Веригите запращяха и тя напрегна всичките си сили. Не я интересуваше нищо от тези светове, нищо, освен онзи, в който щяха да съществуват той и малката топчица. Кожата и набъбна и огньове заиграха по повърхността и. Тя не усещаше и не виждаше промяната в себе си, но крилата и, твърде големи за ръста и се разпериха в целият си блясък. Огньовете искряха и хвърляха искри, а косата и съскаше в златното си зарево. Полетя. Размахът на ципестите и криле отвя половината от демонското воинство. Имаше нещо, което полупринцесата беше наследила от баща си, Кралят на демоните, - силните, огромни огнени криле, а с тях и силата му, подхранваща се от несломимо упорство. Бистрас се стрелна напред и полетя към бълбукащата лава. Очите и бързо откриха това, което търсеха. Скоростта и се утрои и много скоро тя стигна до падащото тяло на Небесният. Той отвори очи и се вгледа в нейните. „ Вземи нея!” –прокънтя в ума и, а усмивката му я погали сред изригващите кратери течна лава.

            - Не! – изкрещя тя и обгърна с крила, като в пашкул всички им. Не можеше да спре толкова рязко и с такава скорост. Това би прокъсало ципестите и криле, но можеше да опита нещо, за което само беше чела… „Смърт или живот?” – само съдбата щеше да реши.

 Следва.