„Срещна я и сякаш го заля вода

 Бистра... Яростна... дълбока

Времето въздъхна тихо... и замря

Душата му на Маг потъна

 в очи зелени като горски езера

Не се размина с него...

сърцето ѝ на чародейка го позна

а после... после огън заваля...

стовари се небето с писък

и часовникът окаменя...

Случи се вселенски катаклизъм –

от ръцете му потекоха искри

 и просъскаха в солената ѝ влага

душата ѝ потрепна и на две се раздели

а сърцето му простена –

от любов може ли така щастливо да боли...

...и в този вакуум се роди една надежда...

че сутрин тя ще носи ризата му бяла,

той по себе си ще я пилее нощем

 а призори ще я събира,..

за да я има денем цяла”

автор: Жени Иванова

       Потокът от хора  се нижеше  в тясна върволица, покрай претрупаните сергии. Горещият вятър, гулял цяла нощ из необятните простори на Пустинните земи, посипваше пясък и пепел върху многоцветните платнища. Качулката на Бистрас се закачи и обърна от горещото лизване на вихрушката. Тя махна чевръсто с пръст и я върна на предишното и място. За миг само няколко кичура от живата, като огнени змийчета коса, бяха просветнали и хвърлили две-три самотни искри в и така нагорещеният въздух. Е, косата и беше повече от обикновена, защото дори наполовина не се доближаваше до ярките оцветени в най- огненото от огненото кичури на братята и сестрите и. Всъщност Бистрас беше нищо и никаква принцеса на Ада. „ Полупринцеса!” – проправи път в мислите и, гласът на Огънче. Малката огнена катеричка шаваше постоянно под наметалото, скрита в таен джоб от магия. Разбира се, че без помощта на адското зверче нямаше как да се измъкне незабелязано от Адските земи. Нито пък Портите щяха да се отворят от само себе си, дори и пред носещата първородна кръв Бистрас. Портиерите, синове на Хаурес*, не изпускаха никого от зорките си горящи очи, още повече  внуците на Императора на Ада. Е, дядо и си беше слабо казано страшен. Притежаваше отвратителен характер и безумно надуло се до огромни размери Его. Дори и за нея, която само половината си живот беше прекарала в неговите владения и идваше в повече, а какво ли оставаше за другите…

      - Не му е времето точно сега да възнегодувате срещу прасъздателя си… Нестихваща огнена власт на Великият, Неподражаемият, Наказател на… - тук Бистрас, спря да слуша Огънче. Величавите названия на нейният дядо бяха толкова много, че си минаваше доста време, докато някой възхваляващ го поданик ги изреди. Разбира се, че тя беше полупринцеса от най-нисък ранг. Първородната огнена кръв беше размита, така че колкото и да и се искаше, не притежаваше всички сили на онези нейни роднини с чисто потекло.А и притежаването на такива сили си имаше лоша страна – те винаги вървяха с жестока отговорност, която не всеки можеше да понесе. Все пак, майка и е била човешка чародейка, с много размита нефилимска жилка. Това, че баща и беше Аполион*, един от най-страшните синове на Императора на Адската земя, не я правеше демон с кралски произход, а по-скоро чародейка с адска кръв. Беше наследила доброто сърце на майка си и доста от човешките черти, от които най-силно изразената беше земният цвят на очите. Зеленото в тях, на моменти беше толкова наситено, а искрите от огнената и натура, придаваха живост и яркост на цвета, че всеки вгледал се дълбоко в зениците й, виждаше огледалният образ на непрестанно менящата се картина, отпечатана върху водната повърхност на горско езеро. От баща си беше получила червеникавият оттенък на кожата и огнените коси, с повече златно от тези на чистокръвните и роднини. Е, да и няколко допълнителни екстри към чародейските сили, както и безсрочен билет за посещение на Адските земи.

     - Внимавай! – гласчето на Огънче я стресна. – Ще подминем входа за Нифелимското тържище. А трябва да намериш чародейската дрънкулка, възможно най-скоро, преди да навършиш пълнолетие. „Мдааа, умна огнена катеричка!” – помисли си Бистрас и като се върна крачка назад в  постоянно движещата се напред тълпа от хора с различен цвят на кожата. В Пустинните земи, винаги имаше много чуждоземци, но и много входове и изходи на скрити места. Е, получи и няколко лакътя и мърморения на различни езици, но това не я притесни. Тя не използваше пълните си сили в Света на хората. Знаеше, че това би довело до жертви и катаклизми. Е, някоя малка магия не вредеше, но и така си имаше достатъчно проблеми върху главата си, че да си създава още. Биатрис притисна Огънче по-плътно към тялото си и се насочи към празното място между две сергии. Пространството беше тясно и слънчевата светлина така се отразяваше от стените, че дори някой от човеците да я видеше, щеше да си помисли, че силната светлина му е изиграла лоша шега и просто е видял сянка от притичваща между покривите котка.

     Ароматите на Божественост, магия и отвари я обгърнаха с тежкият си наситен мирис. Не беше идвала тук, но потеклото, което имаше и даваше възможност да вижда и онези невидими за обикновените хора места, като това. Тези скрити за човешките очи пространства бяха неприкосновена територия за всички божествени и полубожествени създания. Тук, демони, ангели, нефилими и род други същества можеха да бродят спокойно, защото в тези пространства Вселенските закони наказваха всеки дръзнал да наклони везните в някоя от двете посоки – към тъмната или светлата страна.

     - Гледай къде се моташ, чародейке, миришеща на демони! – изрева глас над нея. Тя се извърна. Само на сантиметри едно червендалестото и обрасло лице на гигантски нефилим с жива, мърдаща като колония от охлюви брада беше впило огромните си зеници в нея.

    - Съжалявам. – измърмори тя и се отдръпна, притискайки се към един мърдащ и мърморещ си камък на стената. Не искаше да привлича внимание към себе си. На някой от нисшите демони, скитащи из това място можеше да му просветне, че на полупринцесите от Ада не им се разрешава да обикалят сами из непознатите дебри на тайните места, особено когато не са навършили пълнолетие.

   И тогава го усети. Сякаш нещо се заби дълбоко в нея и започна да расте. Някой я беше забелязал и я следеше. Косата и се заплете и засъска, а тялото и потръпна, сякаш очите, които я наблюдаваха имаха властта да я умъртвят и съживят в един единствен миг.

Следва.

************************************************************************************

Бележки:

Бистро, Бистрьо, Бистра и др. отговарят на тракийското име Бистрас идващо от тракийската дума бистрас-бърз, която е и старобългарската быстръ- бърз. Името носи и синонимен смисъл на чист, див, неопитомен.

Рай. 1.Приказно място, където отиват душите на мъртъвците, които преживе са спазвали изискванията на някое вероизповедание.2.Прекрасно кътче.

Етимология

ст.-бълг. раи , Праслав. *rajь е старинна иранска заемка: срв. авест. rāу- „богатство, щастие“, согд. ryj [rēž] „удоволствие“, ст.-инд. rāṣ „съкровище, богатство“, rayiṣ „дар“, които са сродни с лат. rēs „имущество“, ст.-инд. rāti „(той) дава, дарява“.  Понятието „рай“ в старогрц. (παράδεισος) също е с източен произход (< ст.-перс. pairidaēza).

Имената на четирима архангели се споменават във второканоничните книги на Свещеното писание. Това са Рафаил (на иврит: רפאל – „изцеление Божие“) (Тов. 3:16), Уриил (на иврит: אוּרִיאֵל – „светлина“ или „огън Божий“) (3 Ездра 4:1), Салатиил (на иврит: שאלתיאל – „молитва към Бога“) (3 Езда 5:16,31) и Иеремиил(„височина Божия“) (3 Езда 4:36). Архангел Рафаил е Божий изцелител. Архангел Уриил е просветител на душите. Архангел Салатиил се почита като молител и застъпник пред Бога. Архангел Иеремиил съдейства на човека за неговото възвръщане, възвисяване към Бога.

Две архангелски имена – Йехудиил (на иврит: יהודיאל – „хвала Божия“) и Варахиил (на иврит: ברכיאל – „благословение Божие“) са се съхранили в църковните предания. Архангел Йехудиил е прославител на Господа, а архангел Варахиил – подател на Божиите благословения.

Нефилимите били великани и насилници — свръхчовешко потомство, което се родило, когато злите ангели имали сексуални отношения с жените на земята в дните на Ной.

Адът – в религията, фолклора и митологията представлява задгробен свят, антипод на рая; място, където изтърпяват вечното си наказание падналите ангели и душите на грешните хора след смъртта. Според най-разпространените представи, адът е огромно подземно царство, подвластно на Сатаната (Дявола), в което бушува вечен огън, а демони изтезават душите на грешниците, очакващи Страшния съд. Днешният образ на ада има сравнително късен произход, въпреки че вярата в подземно царство на мъртвите е присъща на много култури още преди появата на християнството. Според съвременното разбиране адът е вечното наказание за грешните хора.

Има религии в които адът е междинен период между различните въплъщения. Обикновено тези традиции намират ада в друго измерение или под повърхността на Земята и често включват входове в ада от земята на живите. Други дестинации включват небесата, чистилището, рая и лимбо. Други традиции, които не мислят за задгробния живот като място за наказание или награда, просто описват ада като място за живеене на мъртвите, гроба, неутрално място, разположено под повърхността на Земята (например, Шеол и Хадес).

Представите за ада като противоположност на рая се формират на основата на дуалистичния светоглед, присъщ на митологичното и поетичното мислене (добро–лошо, светлина–мрак, горе–долу и т.н.) в съчетание с развитието на идеите за задгробния живот и (по-късно) евентуалното възмездие след смъртта.

Хаурес: Херцог на ада, командва 20 легиона и изглежда страшно с очи-пламъци;

Аполион (Абадон): Кралят на демоните.