8 мин за четене
Когато моята Стоянка почина бях на четирдесет и пет. Стана толкова изведнъж, че не можех да го проумея. Здрава, весела, жизнена и за месец си отиде. Нямахме дечица и останах сам в голямата къща на два ката. Дните лениво се влачиха като стадо мързеливи биволици. Изминаха три месеца от смъртта й, но аз все още място не можех да си намеря. Щом камбаната забиеше на умряло се сепвах, стисках с шепи лицето си и могилката на Стоянка с дървения кръст се изпречваше пред очите ми.
Пак изгоря някой... мислех си и се прекръствах разтреперан.
Тръгвах за нещо, спирах, забравях за къде съм тръгнал, стоях, после се оглеждах, лутах се като слепец, мислех и правех нещо друго. Животът ми опустя без нея. Тя беше кротка жена, добра къщовница. Излезе й една черна пъпка на гърба и от нея си замина. Водих я къде ли не, по доктори и врачки, но нищо не помогна. Стопи се като вощеница милата. Пожълтя като лимон, костите й пукаха като съчки в гората. Свита като птиче, мълчеше, дума не отронваше.
- Боли ли те? - п ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse