Когато моята Стоянка почина бях на четирдесет и пет. Стана толкова изведнъж, че не можех да го проумея. Здрава, весела, жизнена и за месец си отиде. Нямахме дечица и останах сам в голямата къща на два ката. Дните лениво се влачиха като стадо мързеливи биволици. Изминаха три месеца от смъртта й, но аз все още място не можех да си намеря. Щом камбаната забиеше на умряло се сепвах, стисках с шепи лицето си и могилката на Стоянка с дървения кръст се изпречваше  пред очите ми.

 Пак изгоря някой... мислех си и се прекръствах разтреперан.

      Тръгвах за нещо, спирах, забравях за къде съм тръгнал, стоях, после се оглеждах, лутах се като слепец, мислех и правех нещо друго. Животът ми опустя без нея. Тя беше кротка жена, добра къщовница. Излезе й една черна пъпка на гърба и от нея си замина. Водих я къде ли не, по доктори и врачки, но нищо не помогна. Стопи се като вощеница милата. Пожълтя като лимон, костите й пукаха като съчки в гората. Свита като птиче, мълчеше, дума не отронваше.

                     - Боли ли те? - питах тревожно аз.

          А тя затваряше клепки, цъкаше с уста. Не смееше да се оплаче, за да не ме притеснява. Залежа се и за месец си замина.

       Живеехме на село, в близост до града. Имах ниви, имах и работа в града, но вечерите бяха дълги и тъжни за мен. Въртях се из голямото легло, ставах, излизах на чардака, взирах се в тъмнотията, а нощта едва пристъпяше, сенките се  хвърляха към дувара, очертава се като дяволи и сякаш ми ставаше още по - самотно, отчаяно и тъжно. А луната и тя хвърляше жълта светлина от горе, студена и недостъпна. Слизах долу, пийвах от лютата ракия направо от шишето няколко яки гълтока. Главата ми се  замайваше и тогава отпусках клепачи да поспя.

        Сутрин се надигах недоспал и мрачен. Слънцето още не беше се показало, но излизах на двора да се умия, да се приведа във вид, бръснех се и си мислех, че животът ми почти е свършил без Стоянка. Нямах желание  за новия ден. Нямах желание за нищо. Отивах в дюкяна и отварях вратите като вечно си мърморех сам. Продавах газ, кибрит, сол, олио, захар, платове, забрадки, дрънкулки за женорята. Идваха жени, трупаха се, оглеждаха и пипаха платовете, пазаряха се да смъкнат малко от цената, пак гледаха, смятаха, колебаеха се някои, а други смело купуваха. Най се ядосвах на някои капризни кокетки от голямото доброутро. Те наистина не знаеха що да дирят. Едва ги изтрайвах, ама за да върви търговията се сдържах да не се развикам и да ги прогоня. Мрънкаха, стискаха плата, вглеждаха се да търсят кусури и си тръгваха. След някой ден пак пристигаха, вземаха топа, слагаха го на снагата си, кипреха се пред огледалото що висеше до вратата…и накрая кандисваха да купят парче плат за рокля. Идваха и млади, и стари, някои с приятелки, други със слугини, абе различен свят. Имах белило, одеколони, герданчета, писани кърпи, кожени коланчета, разни женски стоки що се харчеха бързо като топъл хляб. Суетяха се, купуваха със светнал поглед тези дребни неща, бяха доволни и щастливи.

    Гледах ги от джама как трополяха със ситни стъпки по калдъръма, пристъпяха важно,  облечени по градска мода с шапки, с хубави дрехи и обувки. Превземаха се, въртяха очи и пискаха като гъски. Показваха, че разполагат с пари и че не са случайни жени, че са жени от богати фамилии. Идваха и бедни жени. Те знаеха какво искат. Купуваха най-необходимото, подаваха ми парите и бързаха да хлопнат вратата. Не смееха да се заглеждат по хубавите стоки, щото нямаха как да си купят и дори не си мечтаеха за тях. До обяд търговията повече вървеше, а следобедите бяха повече скучни. 

       По обяд излизах, затварях за час дюкяна, слизах надолу по улицата и влизах в хана на бай Хасан. Там правеха най - хубавите чорби и яхнии. Сядах да похапна една гореща чорба със люти чушки, дъвчех мекия комат, после пийвах едно кафе шекерлия. Разменяхме някоя приказка с бай Хасан, който беше вечно усмихнат и вежлив. Посрещаше ме като син. Долавяше ми настроението, разведряваше ме.

                    - Еееее Данчо…добре дошъл…Що са ти потънали пак гемиите… Млад си, здрав си, животът е пред теб…ще мине…всичко минава, и добро и зло…

                    - Амиии…тя не е за приказване бай Хасане - не знаех какво да кажа аз и смутолевих нещо.

                     - Мъчно ти е, знам. Ама време се иска. За всяко нещо се иска време…Две кадъни съм изгубил…Сега Всевишният ми отреди живот с трета. С Мелиха сме двайсетина години. Кротка, спокойна, тиха, Аллах здраве да й дава. Отгатва що ми е на душата, дари ме с пет деца, шета, гледа всичко да е изрядно, върти къщата, не мога да се оплача. А и аз като теб бях решил да мра, като зарових двете кадъни, ама не се мре лесно бе Данчо…не се мре...

         Слушах го и започнах да му вярвам, че ще си стъпя на краката. Някаква крехка надежда покълваше колебливо у мен. Чаках с нетърпение да отида в хана, прегладнял от глад и жаден за сладки приказки. Там ме обхващаше едно спокойствие, чертите на лицето ми се отпускаха, отпусках душа, ставаше ми благо и хубаво. Все едно бях при близки хора, после виждах, че неусетно се е изтъркулил цял час, надигах се без мерак и  отивах да отварям дюкяна. Докато нямах клиентела разгръщах вестник, четях политиката и цъках на историите що се списваха вътре.

           Надвечер, когато денят си заминаваше и ставаше сумрачно, пусках кепенците, качвах се на каручката и подкарвах конете към село. Минавах покрай къщите, където стопаните вече се бяха прибрали и светлина мъждукаше от газените ламби, хората щяха да вечерят, да си говорят, дечурлигата да вдигат шум, жените да се суетят и животът им щеше да си върви. А аз не бързах да се прибирам в тъмната и студена къща. Никой не ме очакваше. Нямах сготвена вечеря, запалено огнище, хубава жена...нищо вече нямах. Щях да хапна нещо набързо, сухоежбина. И да постоя на чардака, да изпуша един тютюн и да гледам в тъмното. Да чакам пак сенките по дувара, да се взирам в небето и да се чудя защо толкова ми се обърка живота...

          Сега накъде? Как да я карам? Защо...защо...

     Някой път отивах в кръчмата. Покрай опушените стени сядах при другите мъже, слушах ги, пийвах някое юзче, убивах малко време и си тръгвах. Повече стоях мълчалив, разсеян, слушах и не чувах нищо. Като гледах веселите лица на съселяните ми, зачервени от виното и ракията, шегобийци и зевзеци ми се струваше, че съм заобиколен от колцина глупаци. Не се смеех на закачките им и стоях със сериозно лице. Всичко им е  наред... мислех си аз... Завиждах им за живота, за семейства им. Свивах се. Бях като бяла врана между тях. Ракията опарваше гърлото ми, разливаше се в мен, но не ми ставаше по - леко. Тръгвах към дома си начумерен и навъсен, пак целият ми свят беше крив. 

      Занемарих наредбата и в къщата. Натрупах дрехи за пране, градината беше за плевене, джамовете за миене, подовете не преметени. По плочника в двора беше побеляло от изронения цвят на черешата и вишнята. В саксиите по стълбите и чардака клюмаха увехнали цветя. Чудех се как да се оправям и отидох при баба Кера, комшийката.

     Тя знаеше всичко за всеки в селото. Голяма многознайница и клюкарка. Някой път й носех нещо от дюкяна, за да я предразположа и да ме уважава. Иначе честно казано ме беше страх от острия й език и винаги я поздравявах учтиво. Попитах я дали знае някоя жена за къщната работа да идва два - три дни в седмицата, срещу някой грош.

               - Слушай Данчо, Фанка ще свърши тази работа. Нищо, че е цигане, чистница е да знаеш, ходи по къщята да нарежда, копае, пере, чисти. Пъргаво момиче е, шатърно, за единия хляб ще светне къщата. А старата е на легло и я чакат вече. Иди я намери да се спазарите…

               - А дали пипа…

               - Не бе Данчо, не се е чуло такова нещо…

Тръгнах да говоря с Фанка. Спрях до паянтова колиба на края на селото, а едно зло псе вдигна олелия до Бога…

             Следва…