***

   Анка беше толкова зашеметена, че на първо време не разбра какво стана. После, умът и, вклинил истината дълбоко, сякаш завря, та и подгони всичките стаени чувства в младото тяло, и всичката болка, потискана някое време, сега се изля като на талази. Вакльо заскимтя и навря рунтавата си глава в гърба и. Меца и тя, някак отдалеко заобиколи Емил и се присламчи към Анка. Тази милост от двете кучета, сякаш не само не успокои младата жена, а обратно, натежаха в нея още повече чувствата и неспособна вече да преглъща риданията си, нейните гърди затрептяха в такт със сълзите. Нещо тупна до нея - близко и топло. Две ръце я придърпаха към здрави мъжки гърди,където туптеше лудо горещо сърце. Емил беше подвил колене и сега здраво притискаше към гърдите си тресящото се в сълзи младо тяло.

    „Не трябваше да я прегръща. Не трябваше! Ма, пусто да остане, тялото му вреше, кипеше и само взимаше решенията си.”- потекоха като лавина неговите мисли и се омесиха с чувствата, които кипяха в най-дълбокото.  От онзи ден, когато опита катъка и разбра, колко се е лъгал и колко не е способен да разбира от жени, Емил вече не знаеше какво да прави.Трудно му беше и с майка му, и със сестрите, но с булчето му си беше направо, да се изкачиш на най-високият връх. Луда му беше кръвта!Луда! Вреше, а сега направо, откъдето минеше изгаряше и пепел вдигаше, за да поднови отново дивият си бяг. Неспособен да се спре, да опита да озапти инстинктите си на мъж, той вдигна мокрото лице на Анка и малко нескопосано, но страстно я зацелува по него. Не, той не беше целувал това мило моминско лице, не беше го милвал и не беше усетил вкуса на росата от сълзи по нежната кожа.

  Де да знаеше Емил, колко малко е нужно – дума или нежен човешки жест, за да разцъфти в ръцете му истинската жена, то не би се свенил да покаже туптящата страст в себе си. Дори би потъпкал мъжката си същност, ако, само знаеше колко е сладко да разбереш, че си някому нужен,че си чакан и че на този човек му е мило, харно да те гледа и да те гали.

    Неосъзнато, но истинско е, понякога чувството на жаждата да се докоснеш до друг. И за болката забравяш, и за радостта – стига отсреща да е този за когото бленува сърцето ти. Ръцете на Емил галеха и притискаха към себе си крехкото моминско тяло. Колко хубаво беше отново сърцето му да чувства нейното срещу гърдите си. Пръстите му неосъзнато се заровиха в гъстите къдрави коси, замилваха ги, сякаш нямаше нищо по-скъпо по тази земя освен чернотата им.

    Тази вечер Слава спа сама в колибата. Нито Анка се върна, нито Емил влезе. Старата жена бутна завеската на прозореца, когато видя как младият мъж пое в ръцете си и притисна към себе си дъщеря и. Чудно нещо е този живот! Толкова време беше тъгувала тя по чедата, които Господ и прибра, още не поели първа глътка дъх на тази земя, и забрави, че до нея вече има чадо, що се вълнува, що го боли за майчините длани и майчините сълзи.

   През последните месеци Слава сякаш осъзна какъв дар беше получила, като беше родила на този свят Ането. Виждайки как момичето тъжи, търпи и се старае, защото чистото и сърце търси мъничко обич и топла дума, старата сякаш осъзна колко трудно и е било с такава майка като нея. Людете често се затварят в самотата си, в клетките изградили сами около сърцата си няма нищо красиво. Тези стари ръждясали железа не само, че не пускат нищо отвън, но и спират да излезе това що е вътре. А, вътре – там в дълбокото - има вселени, звезди се роят, слънца блестят, облачета плуват в необятни простори. Колко всъщност му трябва  на едно сърце? Какво е най-голямото богатство на човека? Има ли въобще имане, което някой на тази земя може да задържи? Що ще си вземе там, за където е тръгнал челяка, още от самото си раждане? А мигът, може ли да се хване?! Както сълзата един път пролята,  няма как да се върне в извора, така и любовта, веднъж родила се, може да изчезне, да затихне, да не пребъде, но …тя все пак е била. Цветът също се ражда, пораства и разтваря се в красотата си, но идва ден, той увяхва, и все пак бил е красив, бил е там и се е оглеждал в очите на живота.

  ***

    А животът е като утрото – росно пристъпва и се усмихва, дъха на хубаво, на чисто и светлината облива те с живителната си събуждаща сила. Пърхат с крилца малките птички, мият в росата главички и разперват пера. Чува се глас в гората, над полянката литва мъглата. Слънчево зайче притичва и разбутва мъгливи криле – сутрин ли е или светът омагьосва още сънливите челяшки очи?

Емил отвори очите си. За пръв път се усещаше, някак спокоен и някак не чужд, нито на времето, нито на мястото. На гърдите му отекваше ритъмът на нежно сърце, разпилени бяха черните, гъсти спирали от копринени коси и една нежна ръка беше полегнала на мъжкото му рамо.

   Хубаво място беше света! Хубаво и топло, но мъжът трудно изменяше на своята същност. Колко често мъжете обвиняват жените в нетрайност и изменчивост? А жените са като живота - постоянно се раждат и живеят заедно с новото, и променящото се. Вековно наследство е  тежестта върху крехките женски рамене -  да се пази огнището, да милее за родното, да отгледа потомството и винаги да дава нови сили на онзи, на когото е дарила сърцето си. Това е най-тежкото наследство, но и най- милото, защото друго, освен прах на света не остава, след човешките стъпки. От жената винаги се е искало най-милото, а като не може да го даде и са и го взимали насила. Кой нещо е взел на сила от мъжа през тези векове? Който е посмял, само е срещнал отпора на силно рамо. А какво да прави жената – нея никой не я е питал, колко тежи нейната душа. А има ли разлика в мъжката и женска душа? Нима тя не тежи според греховете, а не според вида? А сърцата как силно обичат? Различно ли ври кръвта, различно ли боли раната, когато е на мъжко или женско сърце?

Везните са везни, защото са две и трябва да теглят по равно.Така е устроен света.

    Планината се събуждаше и разцъфваха нейните красоти. Вечер заспиваше, но гръдта и поемаше дъхавите треви. Малкият заобикалящ челяка свят се изменяше – не изведнъж, но постепенно, а с него трябваше да се изменят и хората.

    Някак кротко тръгна животът за Емил и Анка. Емил, все още, не осъзнаваше това, което беше се вкоренило и поникнало в сърцето му, но пък някак сам прие, че трябва по-рядко да се обажда за това, що може и що не може неговото булче. Анка още беше някак си мълчалива и само от време на време с тих напевен глас, срамежливо ручаше на мъжа си, когато нещо трябваше да му каже. Той винаги кимаше, понякога отвръщаше, а понякога без думи оставяше това, което беше започнал и се приближаваше до младата си жена. Отново, сякаш да чуе как звучи гласа и я питаше какво трябва да се направи, а тя трепереща, леко засияла в свян и пак му повтаряше търпеливо. Слава се усмихваше винаги на тези моменти. Знаеше тя, че по Божията воля, каквото щеше да става, щеше да стане и никой не можеше да го промени.

   Търколи се като шишарка по склон, времето. Анка чакаше своята първа рожба. Сърцето и с малко се беше запълнило, защото дори и Емил вече да не я обиждаше, той и нищо освен „Хубаво.” не казваше. Когато разбра, че в нея расте живот, тя първо се уплаши, но после се зарадва. Но страхът не изчезна от нейното мило сърчице. „Ми ако е женско и не го ще, така, както майка мене не иска?” – питаше се тя. Молеше се понякога да е момче, а понякога сърцето и само литваше, какви очи ще има, какви косици, малкото и момиченце. Изконна истина е това по широкият свят, че женското краде от баща си, а мъжкото всичко от майка си взима. И понякога Господ си играеше шеги и обръщаше нещата, защото все пак и истините оставаха в неговите ръце, а не в тези на челяците.

   Септември дойде и с цветни стъпки разнесе есенните си багрила върху дърветата. Зашумяха шубраците в нови премени, натъкмени като за празник. Смени се властта. В малката държавица падна една царска корона. Народът остана без цар, но получи друг такъв, сам родил се по тази земя.

    Счуваха се разни мълви, челяшки истории, идващи от търговци, пътуващи по пътищата. Нямаше вече „частно” и „наше” – всичко правеха общо и за народа. И челяците в селото се вълнуваха – как щеше да бъде тази работа - да ти вземат нивите, дето от незапомнени времена все в твоята рода са били, и да те натирят да работиш като ратай, ама и за теб и за другите. И хайваните – и тях щяха да сбират, на едно да са и да се менят овчарите.Та хайванин така лесно ли се учи на друг стопанин!? Каквото имаше да става щеше да стане.

   Емил не се прибра. Преди две денонощия беше слязъл до селото, за да види какво правят техните, а и с братята си да се спита за това, що беше чул от случайните пътници, които срещаше, докато пасеше овцете. Още му беше някак трудно да приеме, че ще става баща. Не питаше, а и сам не знаеше, разбира ли се какво ще е - мъжко или женско, и все пак, в него нямаше жажда да узнае. Не му и трябваше! Вълнуваше се само от това, как щеше да се справи Анка. Емил сам беше израждал не едно агне и в ума му изникваха страшни картини.Ясно му беше, че понякога, когато това време дойде, се случваха лоши неща. Той сам от някое време  насам, все се опитваше да поеме повечето работа от ръцете на булчето си, но Анка не спираше да върши с мълчалива упоритост задълженията си на къщница. У Емил думи да я спре не се намираха. Къде ще ти подреди той слова в редици, че правилно да каже какво му се иска. Можеше нещо да я разсърди, както го и стори, като последно време спря да търси „правото си” от страх нещо да не и направи. А тя вечер, понякога плачеше. Вярно беше, че тихо, но той усещаше трепета на женските и гърди , долепени до гърба си. Мълчалива беше, но той често усещаше скритата дивост в нейните очи. Там имаше нещо, което пламтеше, но не излизаше на повърхността, а скрито беше дълбоко в нея. И сега, затворен в градските килии, заради това, че беше скочил да помогне на брат си срещу тези, които искаха да вземат на сила наследеното от поколения, го бяха прибрали зад решетките, заедно с другите разбунтували се. Никой нищо не знаеше - какво ще става и какво ще бъде! Трудно беше на челяк, родил се и закърмен с грижата към земята, и с любов към животните, изведнъж така, да му отнемеш всичкото. То беше, като да му забраниш да диша и живее. Да изкорениш изведнъж това що е било от стари времена беше трудно дело. Но, все пак си беше дело и за всичко се намираше начин.

  Може и да не беше много учил Емил, но умът му природно беше надарен със съзнанието ,че ако се менят времената, човек трябва и нрава си да мени. Затова той сам, беше осъзнал, че случващото по тази земя нямаше да спре - просто трябваше да се нагодят на идващото и да го посрещнат, кой както намери за добре. Всъщност на него нямаше кой знае какво да му вземат, като земи и ниви, но щяха да вземат стадото, за което сам се беше трудил и сам беше развъдил. На всяко семейство оставяха по  няколко разкрача земя, колкото или да живеят, или дом да си построят, другото в кооперацията, за общото благо на народа.

   И сега с посинено око, разкървавена уста и натъртвания от ритниците, с които го вкараха в затвора, Емил седеше на пода до другите затворени, мълчеше и мислеше за всичко, което се случваше, беше се случило и щеше да се случи. И най му беше свито сърцето за едно слабо девойче, напъпило сега под порасналия плод в утробата си, с тайнствените горящи очи, чиито поглед ту го палеше, ту го омагьосваше, ту ядосваше и едновременно някак го плашеше. Да, за нейната съдба той скърбеше повече и от това, какво щеше да стане с овцете, които сам беше отгледал. Чудно нещо е човешката съдба! Чудно, но пък желано.

***

     Когато силата на болката преви о две нейната снага, Анка спря да диша. Едва поемайки си отново дъх тя усети как потече нещо по краката и. Слава знаеше какво става, но без помощта на Емил, нещата щяха да са трудни. Трябваше доктор тук да се намеси.

   - Да вървим,мама, до селото! Време ти е, ама ще потърпиш, че да стигнем там. – тихо занарежда Слава на Анка.

Младата жена беше объркана. Трудно мислеше, защото такава болка не беше се случвало да търпи.Режеше ,скърцаше нейното тяло и всичко сякаш се опъваше и надигаше отвътре – навън.

   - А там, ще да мине ли?! – запита тя с треперещ глас.

   - Ще да мине мама, ще да мине! Да се появи на бял свят челяка, всичко ще си дойде по реда.

Следва...