Всеки човек се ражда свободен. Дали това не е още една лъжа, с която ни промиват мозъците от малки. Истина ли е, че всеки човек се ражда свободен? Не може да сме сигурни, оковите са навсякъде около нас. И в най-лесното и малко начинание винаги зад гърба си може да видим страшния палач, който чака да ни съсече оковите и да ни завърже за кладата, а след това да я запали и да гледа как бавно и мъчително живота се изплъзва от ръцете ни. Никой няма да ти съчувства, никой няма да ти помогне. Ти си сам, окован във вериги, затворен, заключен в кафеза на живота. Клетката, от която никога няма да се измъкнеш, никога няма да постигнеш "свободата", никога няма да видиш изгрева през твои очи, а не през "решетката", и да кажеш, че си истински свободен. Дните ще минават, деня и нощта ще се гонят, а с тях и слънцето и луната. Всъщност оковата е само една. Работата е веригата. Учиш през една четвърт от живота си, за да започнеш работа, която ще работиш хиляди години, и която след първите от 2 - 5 години ще те убие, ще угаси искрата на живота ти. Ще се чувстваш като зомби... без душа, мечти и желание... за всичко. Свръзката между веригата и оковите е семейството. Не можеш да си изребеш в какво семейство ще се родиш, вярно, избираш какво семейство може да изградиш, но отново  не знаеш как съдбата ще изиграе картите си. Всички малки болтченца, които придържат тези неща, са всички несполуки, които ще претърпиш през живота си и, повярвай ми, те не са малко. Главната част на това, което те държи в клетката, а тоест белезниците, е любовта. Освен, че те затваря в тъмница, тя те праща някъде в пространството между всички други светове, които не познаваш. Губиш се. Избледняваш. Нямаш сила да се бориш, да се изправиш на крака и да отвърнеш на удара... Всичко това е вярно, да, но животът не е изяло бял или изцяло черен, той е сив. Ключа за оковите ти е в теб, търпението, то е твоето спасение... То се крие някъде в теб, но ти не трябва да знаеш това. Трябва да понасяш всеки удар, но да не проронваш и стон... и един ден да се "събудиш" и ще осъзнаеш, че всъщност това, което те е "закопчало" е твоето съзнание, то те спира да направиш каквото и да е да вземеш живота си в твои ръце... Тогава ще проговориш, ще извикаш и не за друго, а просто защото изгревът е някак по-различен, по-истински...