Медено Огледало и Пълни със Светлина очи
(Есе)
Поспри замалко, пътнико, странстващ и скитащ през собствените си стремежи и мъгли. Поспри да чуеш и преживееш песента на децата, за да усетиш топлината на разбиращата усмивка.
Също като Слънцето, което напролет разлиства дърветата, наесен вятърът се овалва в пъстрите листни килими, оставяйки дървото хем оголено и пусто, хем по-пълно с живот отвсякога. В онзи ден се почувствах точно като това дърво, за което разказвам. Почувствах го при една от многото срещи със себе си. Понякога даже ми се струва, че също като дърветата, разперили клоните си, ние протягаме ръцете си, търсейки поне малко обич и разбиране. Търсейки светлинката, която се е родила от огъня. Така изглеждаме безпомощни, а всъщност сме намерили всичката помощ, която ни дава тази светлинка.
За миг, с периферното си зрение, видях това дете да се приближава към мен. Неговите ръце се бяха скръстили и пръстите се полазваха един друг, сякаш размишляваше. Погледът му беше любопитен, пак по детскому и в него видях онази светлина, пътнико, която търсеше искра, за да почувства целия огън. За миг всички опадали листа и това дете пред мен ми се сториха толкова тихи и смирени... а моята смиреност не можа да отговори на неговия въпрос.
Политайки от цвят на цвят, пчелата търси прашец, за да създава, да изпълни себе си, създавайки. Детето разплете любопитството от ръцете си и също като пчела се гмурна в цвета, който представляваше мен. Това лято ми показа, че едно цвете не побира две пчели - едната отстъпва на своята сестра. Също така отстъпих и аз, когато момичето ме попита - "Коя си ти?". Все пак знаех, че сладостта на меда се усеща,едва след като пчелата разпрашава прашеца, летейки във въздуха.
Детето ме попита какво нося със себе си. И сега усещам, че малко е бил събрания прашец. Сигурно и затова виждах нещо от моя пламък в нейните пламенни очи - за да усетя лекия трептеж на собствените си крилца. Да усетя какво е посипал вятъра върху тях.
Накрая момичето каза - "Отдавна не бях попадала на такова добро сърце...". В същия миг разбрах, че моята искра е докоснала нейния пламък и двете сме почувствали целия огън. В този миг на единение и цялост и пчелата поема още прашец, разсипвайки го под слънчевите лъчи, под разлистените клони. И единствено ако е сама, без вътрешна съпротива, тази пчела ще понесе прашеца си. От единението и с разбираща усмивка, върнах красотата на момиче, пожелавайки й а среща само добри сърца. Така аз не откъснах нежния й цвят.
Сега разбирам, че дори и да знаех накъде съм тръгнала, можех да пропусна тази среща със себе си. Може би и ти, пътнико, знаеш накъде си тръгнал, но замисляш ли се - колко малко е нужно, за да подарим обичта и разбирането ни? И какво ехо и сила имат те, когато виждаш в очите благодарността на сърцето?
Така се създава най-сладкият мед.
© Андромеда Todos los derechos reservados