Светлина и разруха

     Повечето хора свързват светлината с прекрасните лъчи на

слънцето, огряващо всичко наоколо. Новият живот, новото начало, навлизане от един етап в друг, в който светлината ни помага да бъдем по-позитивни към себе си и към околните. Но какво се случва, когато светлината огрее самите нас и ни покаже пред света такива, каквито всъщност сме.

     Наличието на хиляди пороци у нас поражда способността на човека да ги крие и да ги пази в пълна тайна от другите, че и от самия себе си. Те остават в тъмна сянка, в тъмната страна на човека и той така добре ги крие, че понякога  забравя, че тази сянка също е част от битието му. Намира сили да съживи отражението си от огледалото и да го превърне в единствена своя същност, в единствена алтернатива. Тази сянка върви точно след него, следва всяка негова стъпка, всяко негово движение, всяка негова мимика, но изкривява образа му по такъв начин, че самият той не може да се познае, когато достигне до знанието, че само той от целия свят не знае нищо за себе си. И тогава светлината му идва на помощ - без да чака, без да пита, тя достига до всеки рано или късно и тогава се случва така, че „просветление” е най-малката дума, с която можем да опишем случващото се. То е истинска катастрофа, не за околните, а за самия него. Има хора, които избягват този момент и са твърдо убедени, че те са по-хитри от това, но не знаят, че всъщност трябва единствено да успеят да надхитрят самите себе си, за да могат да се спасят. Криейки се от себе си, човекът си мисли, че може да се скрие от света, но истината е, че светът би искал да се скрие от него и да стои настрана, докато хората сами осъзнаят, че не е нужно човек да се крие зад маска, само за да изглежда по-добър в чуждите очи. Истината е, че той иска да иска да изглежда по-добре в собствените си очи, защото се страхува, че иначе никога не би бил част от останалия свят. Светлината не руши истинските основи, тя руши само нестабилните, изградени върху собственото ни нехаресване и собственото ни отрицателно мнение за нас самите. Такива основи не могат да бъдат разрушени от друг човек, те могат да бъдат само подсилени, но това не ги прави по-здрави. Напротив - колкото повече надграждаш себе си, толкова повече си вярваш, че това е правилният подход и правилният път. Но не е. И колкото повече го правим своя реалност, толкова повече се разрушаваме. Светлината не струи от небесата, тя струи от самите нас, защото вътрешно ние усещаме, че нещо не е както трябва да бъде. Тя кара хората да се променят, макар и трудно, но успяват, защото светлината винаги ги съпътства, следва всяка тяхна крачка, всеки техен жест, всяка тяхна мимика, всеки техен избор.