Преди малко отидох да погледна моето его в огледалото. Аз му се усмихнах, то ми се усмихна. Аз му се намръщих, то ми се намръщи. Аз направих коварна физиономия, то ми направи коварна физиономия.

Скрих се встрани от огледалото. Постоях известно време. После лекично се прокраднах и хвърлих любопитен поглед. От другата страна егото ме гледаше с тъпо любопитство. Оставих го намира и дойдох тука да поразсъждавам на пръсти.

Аз не съм тази клавиатура, аз не съм тези пръсти, аз не съм тази ръка, аз не съм това тяло. Уф, да, останаха усещанията. Аз не съм тези възприятия. Дали аз съм тези мисли?!

Курсорът мига. Аз не съм този курсор. Аз не съм този, който възприема курсора. Аз не съм нищо. Аз съм нищо, или аз не съм нищо?! Моето съзнание прави разлика между нещо и нищо.

Нещо е това, което съществува. Нищо е това, което не съществува. Тук обаче изниква дилема. Ако Бог е дошъл от нищото и е създал света, то какво съм аз. Ако съм нещо, значи съм създаден от Бога. Ако съм нищо, то значи съм Бог.

Не ми се вярва много да съм Бог. Не мога да направя от водата вино, а и не ходя по водата. Тогава аз съм нещо. Ако аз съм създаден, то аз съм нещо. Нещо, което някой може да усети и възприеме, а още повече Бог може да усети и възприеме.

Какво ми е дал Бог. Свободната воля. Дали имам свободна воля?! Мога да правя грешки. Ако искам, мога да изправя грешките си. Мога ли да изправя грешките си. Пречат ми, но се опитвам.

Какъв е най-яркия пример за свободната ми воля? За мен се борят силите на светлината и силите на тъмнината. Всички религии говорят за това. Е, има някой, които казват, че в света има само добро, че всяко зло е за добро. За тях моето его си е перфектно.

Да, за мен се борят силите на светлината и силите на мрака. Та това е най-яркото свидетелство, че имам свободна воля, че от мен нещо зависи. Аз мога да избера дали да съм със силите на светлината или тъмнината. Двете страни ме ухажват, плашат, заплашват, после пак ухажват. Борят се за моята душа. Да живее свободната ми воля.

Аз не искам да дам моята душа на силите на светлината или силите на тъмата. Искам да я дам на Бог, на неговата любов. Искам да седна до него и да гледам света през неговия поглед.

Имам писалка. Е, бих искал да е с четири цвята, по-добра при хващане, а защо не и да пише сама. Защо да се обиждам на моята писалка?! Тя е само средство, а не смисъл. Смисълът е, че ако я използвам правилно, ще напиша нещо, което ще ми достави смисъл.

Малките деца си играят в пясъка. Много малки те хващат лопатката наобратно и копаят с дръжката. Родителите се опитват да ги поправят. Вземат лопатката и я обръщат. Малкото си знае своето и продължава да копае с дръжката.

По подобен начин ние копаем с дръжките на лопатите, ядем супата с вилица, печем сладоледа на огън и режем дърва с моторен трион, без да сме пуснали мотора. Не осъзнаваме това. Не осъзнаваме, че ние сме едни големи деца, на които се дават все по-сложни и по-сложни инструменти. Ще копаем с дръжката винаги, докато усвоим новия инструмент.

Затова нека не слагаме веднага в устата новото нещо и нека не го захвърляме като обидено дете. Да, егото е изградено от заблуди и грешки. Някой беше казал „няма лоши хора, има само не-еволюирали хора".

Да, нашето его е пълно със заблуди и грешки, но не са ли това последователните приближения към съвършеството. Нима ние не сме деца на еволюцията. Всяко нещо на този свят си има цел и посока на развитие. Егото е нашето средство.

Как художниците са рисували своите шедьоври? Вземали са глина, креда. Омесвали са ги с природни багрила, сокове и масла. Първо са създавали боите си. Слагали са на палитрата тези бои в разхвърляни цветни петна стичаща се боя. После върху платното всичко е придобивало своя смисъл.

Малките деца се раждат без его. Трябва им година, за да могат да се идентифицират като отделни личности. Има деца, които по различни причини не могат да развият своето его. Има деца от бебета отгледани от животни. Всички те нямат его. Логично би било да помисли, че ето те са избягали от илюзията на този свят, но не. Без его те дори не могат да осъзнаят, че на този свят има илюзия. Не знаят какво е добро и зло. Не могат да свършат никаква своя задача.

Да, бихме могли да кажем, че това е карма. Те са оставени без его, защото в предишен живот егото им е било пълно с гордост и предрасъдъци и е вредяло на другите хора. Наистина душата им ще отчете това наказание, но те могат да се поправят единствено в следващия живот, когато пак ще имат его.

Егото е нашето средство да осъзнаем илюзиите на този свят. И кажете ми, как ще осъзнаем, че има илюзии, ако тези илюзии ги няма в нас, в нашето его?! Егото е нашата работна площадка, нашето средство за осъзнаване, нашата стълбица от стимули, нашата ракетна площадка.

Човек се отвращава от своето его, от своята личност и забравя, че и Исус, и Павел, и Буда са имали его, имали са личност. Отвращаваш се от егото си. Искаш то да изчезне. Единственият начин да изчезне това е смъртта. Да се отвращаваш от егото отприщва вълна от вътрешно самоунищожение.

В Библията е казано да простиш греховете на другите. Може би е хубаво да почнем от себе си. Докато човек се отвращава от егото си и греховете си, той няма да прости греховете на другите. Истинската любов почва от себе си.

Най-голямата гордост на този свят е да не можеш да простиш греховете на другите и на себе си. Да тръгнеш на война в борба с изкореняване на егото им. Да отричаш смисъла на живота, смисъла на еволюцията. Затова на мен ми изглежда, че колкото повече усилия се хвърлят за унищожаване на егото, толко по-голяма става гордостта на човек, толко по-силно става егото.

Най-голямата заблуда на егото е, че егото не е нужно, че ти не трябваш на този свят, а може да си вземеш шапката и да си заминеш. Духовните учители, когато достигнат момента на нирвана, могат да изберат да се слеят или да се върнат на земята, за да помагат на човечеството. Повечето се връщат. Пак са с его, пак са личности.

Ние не сме Богоизбрани. Това, което вършим тук на тази земя е Богоизбрано.