ВОЛФГАНГ ПАУЛИ
човекът, физикът, философът
разсъжденията за физиката в зората на ХХІ век

Laurikainen К. V. B e y o n d t h e A t o m : The P h i l o s o p 4
h i c a l T h o u g h t of W o l f g a n g P a u l i — Transl. of origin. Finnish
ed.— Berlin; Heidelberg; New York; London; Paris; Tokyo: Springer4Ver4
lag, 1988 —234 p.

 Посвещава се на пресветлата памет на човека, физика, философа - Проф. Иванка Апостолова - Апостол на високия полет на духа.
Найден Йотов

Ролята на Паули в развитието на теорията е сравнимо само с това на великата троица Шрьодингер – Хайзенберг - Дирак. Той  е притежавал способността да вижда съкровените свойства и винаги е давал знак, при появата и на най-малка опасност. Неговият необичайно критичен ум не би могъл да приеме безпрекословно интерпретацията на квантовата механика, известна като “копенхагенска”: през целия си живот той размишлявал за това, каква е ролята на наблюдателя в теорията; “страничният” субект, появяващ се всеки път, когато се опитваме да разберем, как вълновата функция се пръвръща в показания на измервателния прибор. За Паули въпросът какво е това “реалният свят” стои винаги. Той е кардинален. Особено в 50-те години, когато Паули задълбочава своите размисли относно тайнствения предмет, който е наричан безсъзнателен от психолозите и философите. Той така и не достига до завършен вид, не успява да публикува почти нищо по въпроса. От тези години може да отбележим блестящата статия “Влиянието на архетипните представи при формирането на естествено-научната теория на Кеплер”, чиито превод намираме във “Физически очерци”. Тази статия била написана под влиянието на Карл Густав Юнг, с когото Паули бил близък. При Кеплер Паули видял онези наченки на идеи, които го вълнували дълбоко. По принцип Паули внимавал какво публикува. Сякаш изпитвал някакъв страх от публикуване на незавършени идеи. Това касае и теорията за неутриното, която той не се решил да публикува във вид на статия, а в писмо.

Паули получава класическо образование: средновековните автори, пишещи на латински, той чете в оригинал. “Старомодното възпитание” се проявава и в привичката му да пише много писма. Все още не е издадена обширната преписка с Маркус Фирц, бивш асистент на Паули, известен физик-теоретик и сериозен мислител. В тази преписка се съдържат множество мисли, касаещи философията в квантовата механика.

Лаурикайнен, професор от Хелзинкския университет прави опит да реконструира и да приведе в порядък философските възгледи на Паули в книгата си  «Atomien Tuolla Puollen» («Тази страна на атома»), издадена във Финландия през 1985 г. А в 1988 г. излиза английският превод. В книгата на Лаурикайнен мислите на Паули, са цитати от писмата му до Фирц (и частично до Н. Бор), а така и отговорите на Фриц, съпроводени с коментари на автора. В предисловието и още няколко изречения по-нататък той излага възгледите си за природата на науката изобщо и квантовата в частност, сравнявайки и допълвайки откъсите от писмата. В резултат се получава една доста интересна книга, в която свойствата на квантовия свят и загадъчните му въздействия /за класическата физика/ на представите за физическата реалност са изрисувани изключително релефно. Кръгът от представи, в който Паули среща Кеплер и Нютон е свързан с удивителната способност на математическите символи да описват физическата реалност или още по-формално резултатите от опитите. Това свойство отлично се илюстрира от популярния афоризъм на Вигнер за удивителната ефективност на математиката. За да разберем ролята на математиката чрез ролята на символите е невъзможна без да си зададем въпроса какво е физическата реалност. Спорове и мнения по този въпрос има твърде много. Въпреки това почти всички отговори напомнят определението на понятието «храна»: «Храната – това е онова, което ядем». «Реалността – това е онова, което реално съществува» За физиците този въпрос приема още-по-специфичен вид: кое описва вълновата функция? Бор отричал в началото пряката връзка между вълновата функция и реалността и смятал че тя е способ за описание на резултатите от различните постановки на опита. Това предизвикало реакцията на Айнщайн, който не могъл да се примирис вероятностното описание на механическата система. Паули в едно от писмата си до Бор цитира Айнщайн /по памет/

«Луната има определено положение, независимо от това, дали ние гледаме на нея или не...Наблюдението не може да поражда елементи на реалност; в описанията на физическата реалност трябва да съществува нещо, отговарящо на вероятността на наблюдаване на положението, да съществува преди да се случи самото наблюдение. Такава независимост на реалността от наблюдателя Паули, следвайки Бор, нарича позиция на страничния наблюдател (aussenstehende Beobachter). Своята позиция Паули свърза с принципа на допълнителност на Бор. От писмата на Паули се вижда, колко трудно е да се тръгне от няколко гледни точки едновременно и да се оформи една позиция. Това са: пълнотата на описанието на природата /Айнщайн/, допълнителността, като неотменен принцип на елементите на физическата система /Бор/ и самият Паули, който вижда решението на тази проблема в участието на човешката душа. (psyche, гр.) във взаимодействието между човека и природата.

Лаурикайнен описва схематично наблюдението или като взаимодействие между обект и уред (по Бор), или като взаимодействие между обекта и душата на наблюдателя, смятайки уреда само за разщирение на органите на чувствителност на наблюдателя (по Паули). В този смисъл за Паули реалността се проявяява само като «притъмнена» реалност или «трансцендентна» реалност – термини, които въвежда д`Еспаня.  Странен е фактът, че никой от участниците в директните и задочни спорове не подчертава това просто обстоятелство, че квантовата механика е пълна, в този смисъл на тази дума, че уравненията й позволяват с максимална точност да се предсказва поведението на системата, ако са зададени по необходимост непълни /ограничени от неопределеността на Хайзенберг/ начални данни. Затова център на тежестта на дискусията трябва да се премести върху обсъждане на началните данни, необходими за описанието на квантовата динамическа система. Но тук все още стои въпросът какво е това реалността и въобще не е виден изход отникъде. Паули го намира в принципа за допълнителност на Бор и в полумистическите символични представи на древните. За Паули съществено се оказва връщането към духа на науката, обръщане към философията на Платон, а по-точно към неплатониците, към ролята на вродените идеи в познанието на реалността. Именно тези мисли, развивани в миналия век от Кант и Шопенхауер, довели Паули до психологията и особено към тази, развита от Юнг.

За Паули  свободата, характерна за индивидуалните събития, е най-важният урок от квантовата механика. Той често се опирал на философията на Шопенхауер, чиито базов принцип била волята (Wille)  и представите (Vorstellung), т. е. (ирационалната) свобода на избора и (рационалната) идея.

В XVI в. Декарт решително отделил духовното (res cogitans) от материалното (res extentus). Паули се опитва някак да се върне към старите идеи. За него елементите на реалността съдържат две двойки противоположности: компенсиращите двойки (например, двата типа электрически заряди) и комплиментарни двойки (некомутиращи, като координати и импулси). Крайната му цел е да включи съзнанието в реалността. Той вижда възбудителния пример в психологията, в съпоставянето на съзнателно и безсъзнателно. Допълнителността на материята и мисленето, на науката и религията в изказванията на Бор и даже магическия знак Ин и Ян, включен от Бор в собствения му герб, представляват за Паули философията на бъдещето. В изследванията на учените от миналото не малка роля играят и алхимията (Нютон) и астрологията Кеплер).

Кумирът на Паули Кеплер виждал в астрологията основание за последващото взаимодействие на душите със Слънцето и планетите, заменено в “Нова астрономия” с понятието - сили, въпреки приетото в тези времена схващане за принципа на контактното взаимодействие в подлунния свят и извечното кръгово движение на небесните тела в надлунния свят. Паули се увлича по спора на Кеплер с розенкройцера Флуд. Той отричал правилността на използването на математиката, настоявайки на символния метод, който бил усвоил от астралогията. Кеплер (а най-вероятно и самият Паули) виждал в това предмет наспора и го смятал за полезен. Друг пример е увлечението на Исак Нютон в залеза на живота му. Това увлечение не е прищявка на гении, а откритие на нов свят със своите закони, свързани с развитието на символиката, а не с тази на уравненията. И накрая още един пример – това са възгледите на Нютон и Гьоете относно природата на света. Във всички тези примери се открива рязко несъвместима /допълнителна/ логическа верига на разсъжденията. Паули включвайки безсъзнателното и съзнателното в описанието на взаимодействието между наблюдателя и обекта, заимства от Флуд, опонента на Кеплер, идеята за “четворност”. За Паули научните теории са или “четворични”, построени на четирите основни елемента, или “троични” /както е у Кеплер/, изградени върху строги математически разсъждения.

            Опитът да се осмисли ситуацията във физиката след създаването на квантовата механика накарала учените да поставят за обсъждане отново дълбоките светогледни въпроси – при това първи след научната революция от  XVII век. По думите на Паули  (вж. цитираната книга на Лаурикайнен),  «в седемнадесети век те отишли по-далеч, отколкото трябвало»;  това довело до детерминистична система при организация на света в пост-нютоновската наука.
Трябва да се отбележи, че да се даде формално определение на тези две теории е доста трудно. Достатъчно е само да подчертаем различието в оценката за ролята на безсъзнателното.

Към своите опоненти Паули отнася и Хайзенберг, с когото се учил почти едновременно при Бор. Едва ли ще разберем с какво са могли да завършат мъчителните търсения на Паули за истината и за критериите за истинност. Но дори и това, което с удивление срещаме в писмата му, ни кара да вярваме, че разширението на представите (в тях могат и да се включат метафизическите, връщайки на това понятие истинския му смисъл “надфизическа”, вместо “лъжефизическа” наука) за реалността и за ролята насъзнанието в познанието на света е област открита за науката. Идеите на Юнг за архетипа и идеите на квантовата механика могат да се окажат не толкова несъвместими. Като четем книгата на Лаурикайнен през цялото време се замисляме, накъде се придвижваме – към средновековната /или, следвайки модата, към по-съвременната - източна/ мистика или към някаква Велика истина.

Дълбокият анализ на затрудненията от първостепеннна важност, възникнали след демонстрацията на ограничеността на класическата картина за света, бил ддаден от Бор в хода на разработка на знаменития му “принцип за допълнителността”: на ниво физически експеримент неадекватността на класическата унитарна картина за света и бинарна логика се проявява като нарушение на причинността  - събитията в микрокосмоса се случват “безпричинно”, което особено се подчертавало от Паули/. Към тази неопределонст и неяснота на изследователите и философите се налагало да привикват много дълго. В този смисъл можем да се посмеем над съмненията на съвременните учени, които смятат идеите на Питагор и Платон за божествените числа, концепцията за Троицата “тъмните” разсъждения в индийската мистика и еврейската кабала за детство на човешкия род и за суеверия, но сами за 250 години с труд се научили да броят до две. При това не можем да не признаем практическта важност дори на такъв резултат – на достиженията на квантовата механика се гради работата на транцистора, лазера и други. Възниква въпросът – какво ще стане, ако някога физиката дорасне до четворка или петица!?

          В  XIX век  естествознанието било затворено в строгите рамки, които определяли не само облика на естествознанието, но и общите възгледи на хората... Материята се явявала първична реалност. Прогресът на науката се проявявал в завоюването на реалния свят. Знамение на времето била ползата. Тези рамки били толкова тесни и неподвижни, че било трудно да се намери в тях място за много от понятията на езика ни, например за духа, човешката душа или живота... Особено трудно било да се намери място в тази система от знания за тези страни на реалността, които съставлявали предмета на традиционната религия... Доверието към научния метод и рационалното мислене заменили всички други гаранции на човешкия дух. Ако сега се върнем към въпроса, какво е привнесла в този процес физиката от ХХ век, то можем да кажем, че най-важното изменение, което било обусловено от нейните резултати се състои в разрушаването на неподвижните системи на понятията на XIX  век...  Идеята за реалността на материята, вероятно се явявала като най-силната страна на твърдите понятия от ХІХ век; тази идея във връзка с новия опит трябвало да бъде поне малко модифицирана.
    
(В. Гейзенберг. Физика и философия)
    Струва ми се, че опитът на алхимията да изработи единен психофизически език се проваля единствено заради това, че там ставало дума за видима, конкретна реалност. Н в днешната физика ние имаме работа с  невидима реалност /обекти от атомно равнище/, с които наблюдателят има известна свобода /доколкото той стои пред алтернативата “избор или жертва”/, а в психология на безсъзнателното изучаваме процеси, които не винаги биха могли да бъдат приписани на някакъв определен субект. Опитът за създаване на психофизически монизъм се явява за мен днес несравнено по-перспективен, ако търсения единен език /все още  неизвестен, неутрален по отношение на дихотомията психическо - физическо/ бъде отнесен към по-дълбока невидима реалност... При такъв подход ще стане нужда да се пожертва онтологията и метафизиката /което е направено в будизма – бел. моя./, и така изборът ще падне единствено върху битието.