Време е да изхвърля от живота си всичко ненужно. Да се освободя от тежкия товар, който нося на плещите си - хората, които постоянно ме нараняват, и от ненужните вещи. Искам да започна живота си отначало. Без болка, без тъга, да излекувам сърцето си. Но ми трябва вълшебен лек - жива вода, която да заличи белезите както в него, така и в душата ми. Но не знам къде мога да я намеря, не знам къде да я потърся. И дали тя ще успее да излекува раните ми или болката ще се засили... ще стане още по-непоносима, отколкото е сега. Дали тъгата, която е сграбчила душата ми и я задушава с ледените си прегръдки... ще изчезне. Дали пък това не е илюзия, в която искам да се затворя и там да живея, за да избягам от всички - надалеч. Колкото се може по-надалеч, за да не ме намерят. Да изградя свой собствен свят, да издигна високи стени, да го обградя с розови храсти, да изкопая дълбоки ровове, за да не може никой да премине. Да се обрека на самота и никога вече да не изпитам болка и тъга. Възможно ли е това? Възможно ли е да замениш една Любов с друга? Да захвърлиш, ей така, с лека ръка човека, който до вчера си обичала. Да го изтръгнеш от сърцето си без да те боли, без да страдаш, без сълзи, без кръвта ти да се вледенява, без да се превърнеш в бездушна кукла. Възможно ли е след това да се обича? Дали ще бъда същата жена както преди или ще се променя!? Дали пак ще мога да обичам!? Дали, дали...
Толкова много въпроси без отговори. 
Време е да затворя всички болезнени спомени в сандъка на забравата и там да си останат за вечни времена. Не са ми нужни. 
Но... възможно ли е да се забрави Любовта? 

18.03.2013 г.