15 dic 2009, 21:25

Български живот 

  Periodismo » Articílos sociales
1376 0 0
9 мин за четене

Български живот

 

 

 

Селото и селяните в него бяха някак странно притихнали в сковаващата прегръдка на февруарската нощ. По улиците беше пусто. Тази пустота се нарушаваше единствено от гладните бездомни псета, които душеха неизхвърлените на предназначените места  отпадъци. Нощта като цяло бе тиха и облачна, пронизващ вятър от време на време шепнеше своята зимна песен и пареше с леден дъх лицето ми, а след това отиваше да играе с нахвърляните бутилки от бира, които трополяха като кегли на леда. Наоколо зимата бе застлала своето бяло було и навъсено гледаше през белите облаци. Замислен в нощта аз бях впил очи в единственият красив детайл от тази картина – осветеният от живачните лампи сняг. Бях решил да изляза на въздух и се чудех накъде да захвана. Пътищата бяха няколко и всеки водеше към нищото, тъй че поех накъдето ми видят очите...

Замръзналият сняг захрупа под краката ми. От време на време виждах клатушкащи се силуети на прибиращи се пияни мъже, вероятно заблудени от неблагоприятното разпределение на потока от слънчева светлина за тази част на денонощието....

 

... и пак до мен се заредиха старите кирпичени стени, строени от дядо, или може би прадядо, заоблени от дъжда и времето, подпрени с греди за да изкарат още

две петилетки, тук-там поизпадали и заменени с прогнила ламарина или бодлива тел.

Спъвайки се в  не асфалтирания път и хлъзгайки се по леда, гледах

схлупените стари къщички, сгушени като гъби в нощната тъмнина.

Пожълтелите радиоточки бяха навсякъде по рафтове от предната  им страна – някога по тях са звучели успехите на комунизма, сега те срамежливо мълчаха. Може би аварията в Чернобил ги е засрамила.

Дворовете бяха пусти, и белееха от падналият дебел сняг.

Под стрехите стари електромери “Ворошилов” отмерваха енергията

и бръмчаха малко по-слабо от електрожен на празен ход.

 

Тук-там от тези къщички се чуваха псувни на окъснял и опиянен

от огнената вода Ромео към

своята Жулиета, очаквала го цяла нощ,

а в по-лошите случаи отекваха плесници и

женски писък разкъсваше нощната тишина.

 

Уморена от всичко това, нощта си отиде.

 

На следващият ден аз пак бях на пътя, който водеше

към нищото.

 

И замислен потеглих по него.

По него пак бяха поели  селяни, обути в галоши,

дрипави дрехи, които миришеха на обор, с шапки и забрадки,

които от мръсотия бяха добили всички свойства  на

огледалото.

 

Лицата им бяха навъсени, мрачни и сиви също като зимното небе.

Вървяха, покашляха се често, храчеха се насред пътя,

издухваха си носовете и изтривайки се след

това о дрехите, те пак продължаваха

техния път.

 

Недоволен от предложената гледка отклоних поглед и го спрях

върху Москвич осмак, набор на дядо или прадядо,

олюпен и изгнил,

непокътнат от тридесет лета насам, паркиран под старият

сайвант.

Фаровете му гледаха тъжно, може би плачеше.

Защо ли?

Може би заради разпадането на Съветския съюз,

знам ли...

Или просто искаше да ми каже “Не ме гледай, че съм изгнил -

и Лили Иванова е стара, но пее”...

 

Продължих своя път напред. В ранната утрин

съседите се бяха събрали пред къщите да

разменят клюки и, когато минех покрай някоя

компания, си чувах трите имена, тези на родителите ми,

ЕГН-тата и допълнителна информация, като семейно положение,

доходи и прочие...

Освен всичко, ме следяха с поглед като видеокамери.

 

Не обръщах внимание на това, защото знаех,

че е толкова безсмислено,

колкото да говоря на дете за

висша математика.

 

Погледът ми пак се спираше върху порутените къщи,

измазани някога и окаяни днес,

когато насочех поглед към прозорците, нечия глава

мигновено се махаше от стъклото и пердето падаше.

 

Но преди да падне, виждах старите телевизори “Респром”,

олюпените стари печки и ръждясали кюнци,

опушените варосани стени, отколе неизмазани,

стари часовници с големи като кози звънец камбанки,

вехти покривки, изядени от молците

и закърпени...

 

И замислен вървях по своя път.

Тук-там срещах случайни минувачи.

Покрай някои от тях се носеше дъх на

бъчва, други пък изглаждаха измачкана банкнота

от десет лева,

вероятно пазена в джоба от последната заплата и която

ще изхарчат в кръчмата.

Тогава си казах,

че наистина светът се крепи на ръцете на селянина...

 

Звук на чупещо се стъкло привлече вниманието ми точно

в този момент – беше от селското училище.

Някакви гамени чупеха прозорци там.

Да, за какво ли е то...

Нали комунистите са равни помежду си според

общата идея, не заради образованието.

 

Продължавайки напред, видях как едно BMW

чака зад една каруца да премине

на кръстовището пред мен.

Да, наистина елегантна кола,

но дали могат немците да направят каруци като нашите?

 

Кой знае...

 

И това отминах и пак продължавах своя път.

Вече наближавах края на селцето.

 

Дворовете бяха все тъй пусти. Голите дървета бяха

разплели клони към небето, молейки се сякаш.

Тук-там се мяркаше по някой черен гарван, кацнал на тях

и захванал черната си песен.

Отстрани на пътя безразборно бяха

нахвърляни стари плугове, изгнили каруци и колела, никому потребни...

 

Достигнах края на селцето и един от четирите трафопоста.

Познавах техника, дето имаше ключ за тях. Отдавна беше

приватизирал скъпите сребърни жички на всичките

резервни високомощни предпазители.

За какво са им?

Нали при късо съединение горят тези по къщите,

не тези в трафопоста, я...

 

На връщане поех по друг път.

Отнякъде дочух музика, ако може така да се нарече.

Пееше едно момиче, което няма нищо общо с добрите

и свестни момичета. Галена мисля, че се казваше, но от кой и къде

точно е галена - не знам...

 

Разсеян за миг от тази велика музика, не обърнах внимание на

реката край селото.

Всъщност, като грамотен български гражданин,

респективно селянин,

искам да поясня, че река е един от синонимите на бунище.

Та в тази река имаше почти всичко,

както е редно за едно бунище – бутилките, дето плуваха,

бяха повече от рибите лятно време.

 

На другия бряг видях чернокожи люде и си казах -

ама аз съм в Африка, не, има сняг около мен,

или Преслава ми говореше за чувства, или за климатични промени?

Не знам...

Бяха цигани и носеха метален капак от шахта от близкото градче.

Приватизиран.

Е, голяма работа, че някой ще падне в канализацията.

Даже ако е дете, още по-хубаво – ще се радва,

че прилича на костенурките-нинджа.

 

И пак замислен продължавах, и пред мен се

откриваха нови гледки.

 

ТКЗС-то беше опустяло отдавна.

Изпочупените му прозорци зловещо чернееха,

сякаш искаха да скрият нещо.

Около сградите му бяха изоставените

машини и трактори, покрити с бяло

снежно було, сякаш за да

са готови за идващата трудова пролет...

Нататък от всичко това имаше малка горичка,

казах "имаше", защото единственото нещо, по което съдехме

за отдавнашното й присъствие, бяха

само дънерите, останали

от отсечените й за огрев дървета...

 

И пак поех обратно към селцето.

Черният пушек от комините лениво се издигаше нагоре.

Тук-там старци, имащи проблеми със слуха, бяха дали на макс

volume-то на своите стари радиа,

през прозорците често виждах скучните черно-бели

картини на телевизорите...

 

Времето вървеше заедно с мен, но само аз можех да поспра

да се огледам и неусетно късият зимен ден

си отиде, и започна да се свечерява.

Живачното осветление сработи и в зимната тишина

дроселите на лампите забучаха глухо.

 

Студеният вечерен вятър ми донесе далечен кучешки лай.

Отново всичко притихна и нощта обгърна грешната земя.

 

И пак насочих поглед напред - натам, където всичко се губеше

в белия простор.

Там някъде свършваше и моят път

и, следвайки го, ще се загубя и аз...

© Борислав Симеонов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??