Короната вече едва се крепи върху кралските къдрици. Сега и най-лекото поклащане е в състояние да я събори и да прати уморената ѝ притежателка на ешафода. Палачите отдавна са подготвени за предстоящия финален епизод. Тази кончина изглежда предизвестена като изборните резултати в произволно избрана тоталитарна държава.
Такава участ явно е отредена на българската Темида. Към днешна дата - денят, в който честваме сто и четиридесетгодишнината от първата наша Конституция - положението на законността и правосъдието по тези земи сякаш е неспасяемо. Само чудат обрат в обществената воля и моралния характер на гражданите би могъл да промени това.
Сега да внесем необходимите корекции и уточнения. Темида не е кралица, а богиня, носи везни, а не корона и е въплъщение на божествения ред, законността и справедливостта. Поне според представите на древните гърци за нея. Тук бе оприличена на кралица, само защото ми е противна мисълта богинята да бъде убита от простосмъртни. Макар за нашите реалности това да е напълно допустимо. Дори вероятно.
Спорно е какви са представите на съвременните българи по въпроса за същността на Темида. Но генералното усещане е за липса на справедливост и овладени законотворчески и правоприлагащи лостове. То се споделя практически от цялото общество – естествено без управляващите и кръговете, които се ползват от тези лостове. Вече с лекота може да се твърди, че ползващата се клика разбра едно много важно нещо: може да употребява превратно властовите лостове и да ги ползва за трошене на изправени срещу нея глави без изобщо да се страхува, че някой ще ѝ търси сметка. Най-пресният пример е от вчера с една рекордна присъда, постановена от първоинстанционния Специализиран съд. Подобна суровост не ми е известна дори от практиката на прословуто строгите съдилища на Народната република.
Гражданското обществото може и да усеща липсата на справедливост, но истински тревожен е начинът, по който реагира. По-точно и по-неприятно, начинът, по който не реагира. Твърде много обществени неправди остават простодушно подминати от индивидите, които не се чувстват лично засегнати от тях (фарсът с КТБ явно трябваше да е проблем само на вложителите), твърде много политически и икономически афери отмират без последици (списъкът е по-дълъг от безкраен), твърде много велики грешници са овластени да се разпореждат (на човек му стига да си пусне телевизора съвсем за малко, за да ги види в целия им блясък и млясък). Обществото бива задушавано, защото не умее да контролира, а гражданите перманентно търпят ограничения на личните си права, защото не са наясно как да ги упражняват.
Това е само груб контур на една нация в много труден момент от историята ѝ. В решаващ, може би. Докато обикновените хора не осъзнаят, че реставрацията ѝ е техен личен ангажимент, тази страна ще върви в същата посока, която упорито държи от поне десетилетие насам – към пълното си разпадане.
А повече време за губене няма.
© Дон Бъч-Странски Todos los derechos reservados