За  хората, личностите и личинките

Идеята за това писание е провокирана от няколко събития, които станаха едновременно в Панагюрище или почти така. Знам колко е лесно отстрани да се критикува и да се дават съвети, когато яйцето се пържи на нечия друга… глава, а не на собствената ти. Затова се извинявам предварително на тези, които биха се почувствали засегнати по някакъв начин. Не това ми е целта, дами и господа.

Властимащите, поради свои съображения, са решили да затварят за двумесечен срок през зимния период общинската библиотека и да пуснат обслужващия я  персонал в неплатен отпуск. За мене това е странно, защото това не решава даден проблем или сбор от такива, а го маскира, но и същевременно го задълбочава – поне по мое мнение. Как тези хора ще се грижат за семействата си, ще подсигуряват необходимото за препитанието поне, докато са временно безработни? Повечето от тях са с деца, малки деца. От друга страна тази институция е общинска собственост, но и пряко подчинена на просветното или културното министерства, ако не и на двете едновременно. Ето ти парадокс – кой трябва да поеме отговорността и грижата за библиотеката?! Общината, чиято административна едница се явява не само сградата, но и хората, работещи там, или някое от споменатите министерства. Защото градоначалникът би си отрил ръцете с бюджетния дефицит, който, както се знае, не е тайна за никого. Както за държавата като цяло, така и по области и общини. Е, парите не стигат, ясно е. Колкото и финанси да вливат, все ще има недостиг за нещо. Но защо винаги всичко трябва да опира до пари? Ами хората? Културата ни? Или Диоген за кой се оказва прав?! Оня със запаления фенер посред бял ден, който беше излял да търси човеци… Помните ли го? Финансите са сътворени, за да улеснят обществото, а не да бъдат превръщани в цел… Е, да затворим ли зимата една културна и образователна институция? Доколко интернет и телевизията  биха  могли да заменят нещото, наречено книга, та макар и за няколко седмици? Или вече да почваме да говорим направо за юношеския (както е модерно да се казва вече тийнейджър, а от там тийнейджърски) синдром? Което е и логичното продължение към следващата тема – децата ни.

Дами и господа родители, колко често си задавате въпроси около обучението и възпитанието на децата ви? Сигурни ли сте, че нашите, осмислящи живота ни поне до някъде, скъпи същества, получават правилното отношение и нужното внимание от страна на преподавателите? Лично аз се натъкнах няколко години на такъв проблем – неясна и нарушена комуникация, почваща от преподавателя, довела до дестабилизиране отношенията учител-ученик, учител-родител, както и дете-родител… А обръщате ли внимание как се подменя една ценностна система с друга… Как подпъхват бавно и постепенно изместват едно ниво на образование с друго, което стои доста по-ниско? В предучилищна възраст и началните класове едва ли не се опитват да направят децата ни вундеркиндчета, да ни убедят, че така е правилно и редно, а по време на гимназиалното просвещаване, когато се предполага, че трябва да научат повече неща и да усвоят повече умения, на децата ни се предлага едно доста явно зацикляне. Това, което си научил в четвърти клас, го предлагат отново, без дори да е покачено нивото. Само фразеологията е леко подменена. И после питаме защо децата не влизат в час – какво ново можем да им предложим?! На какво ще ги научим различно от цигари, чалга и алкохол? Как да амбицираме всекиго от новото поколение да стане личност, а не част от голямото стадо, което сегашните младежи оформят. Да им възбудим интереса към нещо днес, което би им помогнало утре. Или ще кажем за кой ли път: За  народа хляб и вино! Във виното е истината, казва една  латинска сентенция. Много умно… може би!

Дано сте се замислили поне малко, надявам се да зададете някои въпроси както на себе си и околните ви приятели и познати, така и на децата си. Знанието е сила, но подплатено с умения  храни… Властта идва и си отива, всичко е преходно в този живот, но семейството остава – тази толкова малка, но най-ценната градивна единица на обществото. А точно в семейството и в училище се учим да бъдем личности…