А. А.

Споменът се губи черен

като петното туш,

удавено сред мътната вода

и споменът изчезва бавен,

изплъзва се от моята ръка,

и капе, капе ален -

изтича почти като кръвта,

разлят по пътя тъй неравен.

И споменът окозва се далече,

а аз съм пуст сред пустота

и, неразбран, аз никой не разбирам.

В   юмрук по-силно свивам пак ръка,

а ноктите във кожата се впиват,

дълбаят надълбоко в нея,

зариват се сред собствената плът,

а аз вървя, вървя и леденея

през парка по окаляния път

и капки кръв по пръстите се стичат.

Пет алени искри във буцата от лед,

а замразени са, току от нея се откъснат -

кървавите капки ледено звънят,

нестигнали земята се строшават

и своите посестрими зоват

Да! Някак ледно е във мене.

Тъй някак странно неразбрано.

Вървя, току огледам се зад мен

а там е пусто, тъмно и раздрано.

Във храма мой едната свещ остана.

Сега във него все по-често влизам да се моля,

а на олтара там стои единствена икона

и с златни букви там изписано е „воля”.

На      А. Ахм.