Сред бялата пустиня снежна

отпускам своите очи и сякаш там,

в безкрая нежно, душата ми ще полети.

Ще се завихри в буен танц нагоре

във облаците сини и може би... Да!

Може би ще се завърне след години.

Ще отлети натам, отгдето

днес сипе снежния пращец

и някак грациозно леко тя ще лети

и със финес тя ще се носи нанагоре -

там, отгдето сипе...

Стотина ангелчета боси

ще ме посрещнат там със лири.

Усещам -  мирис на тамян се носи

и някой свири, тихо свири,

а песента му тъй се носи из облаците бледосини...

О, Боже! Дивна красота! Това са Райските градини.

Нима аз, грешница всеславна, пристъпила съм този праг,

отгдето само праведни минават?

О, Боже! Сторих грях, прости ми!

Тез чудни кичести градини

не са за мен, това го зная.

Това е Рая, не е Ада - за там съм аз.

Един живот, изпълнен с грешки.

Кажете ми - от грешница

светица мога ли да стана,

дори една частица от мене праведна да е?

Не! Невъзможно е!

Пуснете ме да си отида там, за където съм - за Ада.

И без това душата, вече тялото напуснала,

е свикнала изцяло на мъчения...

Не искам нови приключения!

Пуснете ме да си отида.