Агатон - II

За мъдростта

в незнайни времена,

събраха се академици

от Беотия.

За лекция една,

поканиха атински философ –

от трици слово да състави

и да разгърне философия,

от сложни думи и слова,

без апостроф,

пред аудитория...

Блестящ оратор да говори,

от нищо да извае оратория.

И ето –

в ден пристигна Агатон.

За лекцията беше още рано.

За туй, напявайки си

с нежен тон,

модерно в тези времена

сопрано -

в околностите на града,

през вечерта,

която бе спокойна,

излезе на разходка

в пролетта,

любувайки се на Елада

знойна.

Рой лястовици

тук и там летяха,

и радваше се той на вечерта,

но миговете бързо се топяха –

удари осем

и настъпи му часа.

Застана в зала

полупразна,

лекционна –

седмина души там скучаеха

без страст.

Реши да чака публика

атракционна,

докато чакаше

зачете със захлас,

написаните свитъци и речи,

подготвени отрано,

отпреди –

старинни мисли

на знахари и предтечи,

цитати,

сводки,

предсказания дори...

Основните въпроси на живота –

в теория и практика

страха,

от знанието,

истината,

вота

и критиката вечна

на смъртта.

Идеи висши,

идеали и творения,

погрешни възгледи,

теории,

мечти –

подлагаше той строго на съмнения,

в трактата си,

през своите очи.

Но в миг,

прекъсна четенето свое.

На залата погледна той

и с гняв,

изрече :

- Мисленето мое,

андрес бойотикой,

започвам аз за вас!

Градът ви,

виждам,

няма интерес,

възвишените теми на деня

да разрешава!

По-скоро,

изборите днес

за булето,

умът ви занимава!

Тук няма място ни за мъдрост,

ни за разумни догадки –

да избереш се иска хитрост

и добре скроени хватки!

Но в този миг ораторът замря:

- Я чакайте! –

Подхвана той отново –

май казах някакви неща,

които заприличаха

на живо слово!

Не разсъждавах аз така,

но казах:

хитрост,

разум,

мъдрост...

Изрекох в гняв.

- О, ти съдба!

Каква интелигентна дързост –

на интелекта?

Как да кажа?

Предтекста точен е –

уви!

Приличат си, като типажа

на някой гений

с маслени бои.

Но различават се в етюда,

в сюжета,

форми,

светлини...

- Каква блестяща цветна слюда?

Какви пространствени лъжи?

Особеност на интелекта,

словата сякаш отразяват.

Макар, че равни са в проекта,

по нещо май се различават.

Тук, антипод на хитростта,

по моему, е глупостта.

А под разумната ни външност,

се крие лудата ни същност.

Ала идеята, е тая,

че мъдростта стои накрая!

Тя, съчетава с простота

и разума,

и хитростта,

безценния товар на опита,

събран в житейските тревоги –

горчилки,

знания,

страдания,

щастливи мигове,

несгоди,

високи върхове постигнати,

звезди,

пространства недостигнати,

пустини и поля изминати,

култури,

до основи сринати!

Тя,

мъдростта,

е в пепелта –

гореща,

топла –

на огнището...

В основите на утринта,

когато почваме от нищото

с надежда нещо да градим,

с желание да сътворим

и да направиме живота,

по-звучен,

от мажорна нота!