Блеснаха в нощта две сребърни сълзи,

отронени от две красиви ангелски очи.

Стоеше момиче между четири студени стени

и се луташе из живота, търсейки истини.

Още две сълзи бяха отронени,

заради дните в самота поробени.

Още две сълзи по бузите текнаха,

заради грубите думи, които в главата още отекваха.

Толкова мъка и тъга в тези красиви очи,

вече сякаш всеки с подигравка и пръст я сочи.

Нима виновна беше, че в сърцето си се сама се е скрила,

като вълчица, вечно търсеща вълка със закрила.

Ранявана милиони пъти, бягаше и искаше самота,

не защото на нея така ù е в угода.

Още две сребра в земята се разбиват,

още две предателски думи мислите заливат.

Дойде момче при нея, седна и я прегърна...:

"Ела, съкровище, в светлината да те върна..."

Клетото момиче не повярва за пореден път,

не повярва, че съществува човек да я отведе до Райския кът.

Дали не сбърка, дали беше права,

дори не стана ясно и момчето потъна във забрава.

"Нима това е твоята красота...?

Нима това желаеш, Господи, да съм сама...?

Не оставяй ме в тъга и самота,

покажи ми какво е и как да вярвам в любовта..."

И блеснаха в нощта две сребристи сълзи,

отронени от две красиви ангелски очи...