Със всеки критичен глас,

със всеки субективен провал,

със всеки пропадък във мрака,

се оправда, когато си откъсна главата

и я захвърли с цялата си волева сила

към нашата крайна дестинация.

Общата съдба,

смъртта, за която силно плака,

както дете реве за нежна ръка

да го разтърси от кошмар.

Но не усети дъното, което отчаян търсеше със стъпала

и на ада не откри приземния етаж.

Ако има скáла на вярата, надеждата и любовта, ще са безкрайни и двата края

и ще се лутаме всички някъде там.

Аз знам само че си болен и сам.

Защо това само не важи и сега

преди един ден да се вживиш неочаквано,

когато няма повече кого да поставиш

на недостъпен пиадестал,

но под светлината нямаш и нищо останало.

Ако само на думи ще избягваш адските огньове,

изтръгни си сърцето, защото пó ще боли, когато изсъхне.

Не искай повече, не се изправяй, нямай смисъл, не се продавай и не струвай.

Но помни, че наказанието, което заслужаваш, никога не е било създавано

и просто обективно никъде никога няма да бъде.