- Ако бяхме общество на самотен остров, кого бихте били?

- Аз щях да съм тоя дето прави децата.

И всички се засмяха.

Хей, аз ли бях тази, дето отказа...този бог на любовта.

Този, който винаги гледа отгоре надолу света.

Всеки, който получи билет за място до него встрани, може да се усети като нещо повече от преди.

Високо в облаците на ума, изпитват плътта и живота, той даже пада в калта...

Но само дотолкова, че да забрави друг всеки вид болка. Дотам.

Виж, аз помня това егоистичен момент, 

Помня как се отразявах в твоята кожа, в теб,

Как виждах себе си силна, а не както в действителност бях - долу под ножа.

Мойте мисли и чувства се удряха в твоите силни гърди, отразяваха се, отекваха рязко, а после попадаха в тъмнина. И аз пак бях встрани.

Но това не е разказ за миналото. Сега ще говоря за днес.

Как получавам НИЩО от това, как никой не угоди моя интерес. А пък имам вече цялата любов на света.

Да, света вече не гледам отгоре. Видях че съм малка. Забравих я тази нашата гордост, не меря живота в преструвки и свалки, любезности, дрехи, кой как ме видя, впечатлих ли онези момчета, изпях ли добре песента.

Знам че съм нещо, това вече значи, че не съм ВСИЧКИ НЕЩА. Помня как ти все спореше за това.

- А не може ли всичко?

Питаш като малко дете, гласът ти се пропуква между тези две момчета - едното пораснало, другото - не.

Приех, че съм малка, че живея в едно, 

едно същество по природа живо и диво и ценно, аз и много бълхи, ние пъплим по него, пием кръвчица, а то пък ни гледа. Това е света, това светът е за мене.

А да, на теб не ти дреме. Знам. На теб ти е бюфет. 

Ти обикаляш масата все едно я притежаваш, избирай първо, второ, трето, щото хванеш.

И давай напред.

Не знам дали на стари години не ще се обвинявам. За разлика от теб. Колко съм се била свила. 

От десетките приятели дето имах съм се скрила.

Засега обаче съм това. И туко-що докато плаках, се хванах сама за ръка. 

И се загнезди нещо в мен.

Защо те отказах? С това ли се отказах от децата? От това да съм нещо друго? По-велико, нима, по-добро? От това да пребъда в теб. Отказах се от порив, от желание, от ЖИВОТ. Не прекрачих ли един праг с тази неловка зрялост? Откъде се взе тя в мен изобщо!? 

Хвана ми корени една идея - да седна да творя. И не, не стихотворения.

Други неща. Песни, физика, да влагам във всеки сварен картоф внимание, да мия пода с любов и с умение.

Но докато творя всички сълзи да нямат значение. 

Може би вече не съм стара жена. Може би преминах това, обичах, споделях, сега овдовях.. та стигнах до следващия му етап. Да пренасоча всяка капка внимание, всеки полъх живот, да направя измислени глинени фигурки, да кътам всичко там,  защото мястото в мойто сърце намаля. Но все още има нещо, дето някак ме пази далече от смъртта.

От онази душевната смърт. Когато дишам и ям и тичам навън, но... Вече без къс и без страх. И без нужда да избухна в страст и да стана на прах.

И може би ми липсват тия същите свалки, тези любезности и песни, едно време когато всички се правихме на интересни. Беше лесно когато бяхме честни.

И да, тази честност, аз нея не съм я загубила.

Защото все още има нещо, дето ме пази от смъртта.

Виж. Аз бях тази, която се отказа. И като с всяка жертва, като с всяка ампутация - беше с цел и целта ми беше ясна.

Не беше да съм мъдра, нито умна, нито стара. Не беше да се свия и да се загубя, да се умарям.

Беше да се намеря, и да не се тикам там, където няма място за мен.  Беше да бъда обичана, видяна. Да бъде моят момент споделен.

И да.

И всичко точно така и стана.

Всичко точно така стана...

Сега остана само лъскането на пода. А за любовта ще доразкажа друг път, че лягам да спя.