7 jul 2015, 16:25

(Чо)Вечност 

  Poesía
709 0 1

Светът - красиво място.
Има хора, много хора.
Но човеци - надали.
Усмихваш се.
И мислиш - сърцето ми къде принадлежи?
Подавам ли ръка
на паднал в нужда
или отминавам бързо, със глава
извърната от мъката му - мене чужда.

Дали ще спра,
ще вперя поглед в двете му очи -
Да видя всичко, що душата му мълви.
Дали ще разбера
несгодите човешки,
или ще кажа: не,
това е плод на само
неговите грешки.

И тъй, нататък ще отмина.
Оставил зад гърба си
изтерзаното лице
И отново ще потъна в мисли
За моето... "разбитото" сърце.

А после ще отида у дома,
ще седна на дивана мек
и дълго ще проливам сълзи
за живота си - ах, толкова нелек!

Ще мисля, че вече без сърце
едва ли ще живея.
Но ще забравям нещо... или може би пък две -
в момента, в който просякът подминах,
тогава аз останах без сърце.
Тогава аз човешкото потъпках
и останал без душа,
аз тръгнал бях спасение да търся,
но този път в протегната към мен ръка.

© Милена Димитрова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • От много човечност понякога боли... Замисляща творба.
Propuestas
: ??:??